— Трудна работа, а, татко?
— От единадесет месеца се занимавам с нея, Джек — призна Райън по време на вечерята.
За радост на жена си тази вечер се бе прибрал почти навреме.
— За онези, ужасии ли става въпрос? — попита жена му.
— Да не говорим за това точно на вечеря, скъпа — предложи детективът и отговори на въпроса й. Емет с всички сили се опитваше да не вкарва служебните си задължения у дома. Той погледна сина си и реши да поговори за скорошното решение па Джек. — Значи морската пехота, а?
— Така ще платя последните две години от обучението си, нали, татко?
Синът му имаше навика да се тревожи за подобни неща като например таксата за обучение на сестра си, която все още бе в гимназията. От друга страна, също като баща си Джек мечтаеше за малко приключения, преди да заеме мястото, отредено му от живота.
— Синът ми — пехотинец — изръмжа добродушно Емет.
Той също се тревожеше. Войната във Виетнам все още не бе свършила и можеше да продължи и след дипломирането па сина му. Като повечето бащи от своето поколение Емет Райън не преставаше да се чуди защо, по дяволите, самият той бе рискувал живота си срещу германците. За да може сега синът му да се бие срещу хора, за които Емет не бе дори и чувал на неговата възраст ли?
— Какво вали от небето, татко? — ухили се Джек с момчешката си усмивка на шегата на морските пехотинци.
Подобни разговори тревожеха и Катрин Бърк Райън, които си спомняше изпращането на Емет и целия 6 юни 1944, прекаран в молитви в църквата „Св. Елизабет“. Въпреки честите писма и успокоения тя бе прекарала още много дни в църквата. Катрин си спомняше дългото очакване. Тя знаеше, че разговорът тревожи и съпруга й, макар и не по същия начин.
„Какво вали от небето? Неприятности!“ — едва не отговори на сина си Емет, но мисълта спря, преди да е достигнала устните му.
Кели. Бяха се опитали да му се обадят. Изпратиха бреговата охрана да огледа острова, на който живее. Яхтата не бе там. Нямаше я никъде. А къде бе самият Кели? Ако възрастната дама не грешеше, той се бе появил отново. Ами ако просто го е нямало? Но сега бе тук. След инцидента Фармър-Грейсън-Браун убийствата просто бяха секнали. От дока си спомниха, че са видели яхтата по това време, но тя бе отплавала през нощта — същата нощ — и изчезнала. Връзка. Каква е била яхтата? Къде се намираше сега? Какво вали от небето? Неприятности. Именно това се бе случило преди. Нещо просто бе започнало да вали и бе спряло.
Жена му и синът му отново го видяха. Емет Райън дъвчеше храната си с вперен в празното пространство поглед, а мозъкът му просто не можеше да спре да анализира информацията отново и отново. „Кели не е много по-различен от онова, което бях аз едно време“ — помисли си Райън. Емет бе започнал като редник, за да достигне в края на войната до лейтенант — чина, който имаше и в момента. Той си спомни чувството да бъдеш нещо по-особено. Спомни си усещането за непобедимост, което по някакъв странен начин вървеше ръка за ръка с ужаса от скока с парашут. Усещането да стъпиш пръв на чужда територия и да тръгнеш напред в мрака, въоръжен само с автомат. Най-тежката мисия се падаше винаги на най-силните мъже. Мисия. И той някога бе такъв. Но никой никога не бе убивал жена му… Какво ли щеше да се случи през 1946, ако някой бе извършил това с Катрин?
„Нищо добро.“
Той бе спасил Дорис Браун. Бе я поверил на хора, на които е имал доверие. Миналата нощ се бе срещнал с един от тези хора. Вече знае, че е мъртва. По същия начин бе спасил Памела Маден, за да я изгуби. Тогава бе в болница, но когато след няколко седмици излезе оттам, изведнъж започнаха да се редят майсторски убийства. Няколко седмици… за да влезе във форма. После изведнъж убийствата спряха и Кели изчезна.
Ами ако просто е бил отишъл някъде?
Сега вече е тук.
Нещо ще се случи.
Райън не разполагаше с нищо, което може да се представи пред съд. Единственото доказателство, което имаха, бе половин отпечатък от обикновена гуменка, а такива се продаваха със стотици на ден. Имаха и мотив. Но колко убийства имаше ежегодно и колко от тях се разкриваха? Можеха да кажат, че Кели е вероятният извършител. Но той сигурно щеше да си намери достатъчно добро алиби пред съдебните заседатели. „Как можеш да обясниш такова нещо на един съдия“ — запита се детективът. Е, някои съдии можеше и да го разберат, но никой съдебен заседател нямаше да приеме обясненията. Не и след като е чул една-две думи от новоизлюпен адвокат.
„Случаят е разрешен“ — помисли си Райън. Той знаеше. Но не разполагаше с никакво доказателство освен увереността, че нещо ще се случи.