— Кой, мислиш, е това? — попита Майк.
— Прилича на рибар — отвърна Бърт, който управляваше лодката.
Той се държеше встрани от бялата яхта. Залезът наближаваше. Вече закъсняваха и управлението ставаше все по-трудно, а лабораторията им изглеждаше доста различна през нощта. Бърт отново погледна бялата яхта. Човекът с въдицата му махна и той отвърна на жеста, като в същото време зави наляво. Предстоеше им дълга нощ. Ксанта нямаше да им е много полезна. Все пак можеше да свърши някаква работа, когато направят почивка за храна. Тя не бе лошо момиче, а просто ужасно тъпа. Вероятно най-добре щеше да е да й дадат хубава доза, преди да тръгнат. Все още се намираха на открито в лодката, а тя си нямаше и представа какво ще правят. Е, това не се отнасяше и за Бърт.
Той поклати глава. Сега трябваше да мисли за по-важни неща. Например как щяха да се държат Майк и Фил под негово ръководство. Разбира се, трябваше да е любезен. Щяха да разберат. Парите помагаха в това отношение. Той се отпусна на пейката, отпи от бирата си и се заоглежда за червения сигнален буй.
— Виж ти, виж ти — прошепна Кели.
Оказа се просто. Били му бе дал цялата необходима информация. На кораба имаше лаборатория. Идваха с лодка от залива, обикновено през нощта, и по принцип си тръгваха на другата сутрин. Завиваха при червения буй. Мястото бе дяволски трудно за намиране, а през нощта — почти невъзможно. Е, разбира се, ако не познаваш водата наоколо. Случаят с Кели определено не бе такъв. Той остави въдицата, на чиято кукичка нямаше стръв, и вдигна бинокъла. Размерът и цветът съвпадаха. Името бе: „Осмицата на Хенри“. Той се отпусна и изгледа как лодката продължи на юг, за да завие на изток при червения буй. Кели направи кръстче на картата си. Поне дванадесет часа. Трябваше да са достатъчно. Проблемът с едно толкова тайно скривалище бе, че съществуването му зависи единствено от секретността. Веднъж разкрито, то ставаше ужасно уязвимо. Хората никога не се учеха от грешките си. Един и същ маршрут както за отиване, така и за връщане. Нов остроумен начин за самоубийство. Щеше да изчака слънцето да залезе. Докато чакаше, Кели извади един спрей със зелена боя и направи външната страна на надуваемата си лодка на райета. Вътрешността боядиса в черно.
33.
ОПАСЕН ЧАР
Били му бе казал, че обикновено работата продължава цяла нощ. Това даде на Кели достатъчно време да хапне, да почине и да се подготви. Той придвижи „Спрингър“ близо до мястото, където щеше да ловува тази вечер, и пусна котвите. Вечерята му се състоеше само от сандвичи, но бе по-вкусна от „храната“, която бе ял преди седмица на върха на хълма си. „За бога, само преди седмица бях на борда на «Огдън» и се подготвях“ — поклати тъжно глава Джон. Как можеше животът да е толкова безумен?
Малката му надуваема лодка, боядисана в камуфлажни цветове, се спусна във водата след полунощ. В задната част Кели бе прикачил малък двигател и се надяваше горивото да му стигне за пътуването до кораба и обратно. Не можеше да е чак толкова далеч. Картата показваше, че районът не е толкова голям, а мястото, което използваха, бе абсолютно изолирано. С нашарено лице и ръце Джон се промъкваше из лабиринта от корабни останки. Лявата му ръка направляваше лодката, а очите и ушите му търсеха нещо необичайно. Небето му помагаше. Имаше новолуние и звездната светлина бе достатъчна, за да очертае тревата и водораслите, израснали в плитчините. Захвърлените корабни останки бяха превърнали това кътче от залива в изолирано мочурище и дом за множество морски птици.
Всичко напомняше на предния път. Жуженето на мотора ужасно наподобяваше звука, издаван от шейната, помогнала му да се придвижи нагоре по виетнамската река. Кели се движеше с около два възла, като пестеше горивото и се ориентираше с помощта на звездната светлина. Тръстиките издигаха стебла на около два метра над водата и Джон разбра защо хората на Хенри предпочитат да не пътуват нощем. Мястото наистина приличаше на лабиринт, но Кели можеше да се ориентира в него. Той наблюдаваше местещите се по небето звезди, защото знаеше коя да следва и коя не. Всичко бе въпрос на нагласа. Враговете му бяха израснали в града и нямаха неговите моряшки навици. Колкото и спокойни да се чувстваха на мястото, в което приготвяха незаконната си стока, тук, в несигурните водни пътеки, господар бе Джон. „Сега сме на моя територия“ — каза си Кели. Той вече се осланяше повече на слуха, отколкото на зрението си. През тръстиките се промъкна лек ветрец и се отправи по най-широкия канал. Той бе доста криволичещ, но по всяка вероятност те следваха именно него. Половинвековните изкорубени останки наоколо приличаха на призраци от друга епоха, каквито всъщност бяха. Антики от една спечелена война, боклук, изхвърлен от по-просто и лесно за живот време, някои от тях лежаха в странно положение. Напомняха на отдавна забравени играчки на детето, което някога е било страната му. Дете, превърнало се в угрижен възрастен.