Молбите на Кели бяха чути и от заглушителя нямаше да има нужда. Колтът му отново стана 45-калибров. Джон знаеше, че дупката на дулото изглежда достатъчно голяма, за да паркираш кола в нея. Той протегна лявата си ръка.
— Оттук. На палубата, по очи с ръце на тила. Един по един. Ти си пръв — нареди той на човека при купата.
— Кой, по дяволите, си ти? — попита черният.
— Ти трябва да си Бърт. Без тъпи номера.
— Откъде знаеш името ми? — попита Бърт, докато Фил заемаше мястото си на палубата.
Кели посочи на другия бял мястото до приятеля му.
— Аз знам доста неща — отвърна Джон и се приближи към Бърт. В този момент видя спящото в ъгъла момиче. — Коя е тази?
— Слушай, тъпако!
Четиридесет и пет калибровият колт се изравни с лицето на Бърт само на метър от него.
— Май не се разбрахме? — каза Кели приятелски. — На палубата. Веднага!
Бърт се подчини без колебание. Момичето спеше и Кели реши засега да не го буди. Първата работа на Джон бе да ги претърси за оръжие. Двамата имаха малки пистолети, а третият — безполезно джобно ножче.
— Хей, кой си ти? Можем да поговорим — предложи Бърт.
— Точно това ще направим. Кажи ми за наркотиците — започна Кели.
В Москва бе десет часът сутринта, когато съобщението на Волошин бе разшифровано. Един висш офицер от Първо главно управление на КГБ разполагаше с директна линия с доста хора. Между тях бе и един академик, специалист по въпросите, свързани с Америка, който съветваше ръководството на КГБ и външно министерство по въпросите на новата американска политика. Академикът нямаше военен чин в йерархията на КГБ, но бе човекът, който най-бързо щеше да придвижи въпроса, въпреки че заместник-председателят вече също разполагаше с копие от съобщението. То бе кратко и точно. Академикът се ужаси от текста му. Намаляването на напрежението между две свръхсили по време на войната, в която участваше едната от тях, бе в сферата на чудесата. И въпреки това признаците бяха налице. От друга страна, новата насока на американската политика към Китай можеше да отбележи началото на цяла ера в отношенията между Съветския съюз и Америка. Същото мнение бе изразило и Политбюро на пространно заседание само преди две седмици. Публичното огласяване на факта, че съветски офицер е замесен в подобна налудничава операция, щеше да предизвика катастрофа. На кой ли кретен от военното разузнаване бе хрумнала тази идея? При положение че информацията бе достоверна, разбира се — факт, подлежащ на проверка. Академикът се обади на заместник-председателя на КГБ.
— Евгений Леонидович? Току-що получих спешно съобщение от Вашингтон.
— Аз също, Ваня. Какви са препоръките ти?
— Ако твърденията на американците са верни, налага се да предприемем незабавни действия. Публичното огласяване на подобна идиотщина може да ни излезе скъпо. Можете ли да потвърдите, че това в действителност става?
— Да. В такъв случай… може би външно министерство?
— Съгласен съм. Военните ще протакат прекалено много. Ще ни послушат ли?
— Имаш предвид братските ни социалистически съюзници? Те ще се вслушат само в гласа на кораба с ракети, за който плачат седмици наред — отвърна заместник-председателят.
„Колко поучително — помисли си академикът. — За да спасим живота на няколко американци, ще изпратим още оръжие срещу тях и те ще ни разберат.“ Пълна лудост. Ако въобще можеше да се илюстрира необходимостта от detente, то това бе идеалният пример. Как можеха две огромни страни да уточнят взаимоотношенията си, когато бяха замесени — директно или не — в работите на трета малка страна? Какво безсмислено отклонение от важните дела.
— Настоявам за спешни мерки, Евгений Леонидович — повтори академикът.
Макар и да беше с доста по-нисък пост от заместник-председателя, той си позволяваше да му говори така поради отдавнашното им приятелство. Двамата бяха учили заедно и кариерите им тясно се преплитаха.
— Напълно съм съгласен с теб, Ваня. Ще ти позвъня следобед.
„Това е чудо“ — помисли си Захариас, докато се оглеждаше наоколо. За пръв път от месеци насам излизаше навън и дори въздухът — макар горещ и влажен — му се струваше Божи дар. Но не това бе важното. Той преброи останалите — осемнадесет мъже като него, всички на почти еднаква възраст. В помръкващата от залеза светлина Робин различи лица. Недалеч от него стоеше човек, който бе виждал толкова отдавна. По вида му можеше да се съди, че е от флота. Двамата със Захариас си размениха погледи и бързи усмивки. Останалите нравеха същото. Само ако пазачите им разрешаха да си поговорят… Първият подобен опит обаче веднага бе пресечен с плесница. За момента обаче дори и видът на останалите лица бе достатъчен. Осъзнаването, че не си сам, че има и други, им стигаше. Толкова малко и същевременно така огромно нещо. Робин се изправи, доколкото му позволяваха болките в гърба, и изпъна рамене, докато ниският офицер пред тях обясняваше нещо на строените си войници. Захариас не знаеше достатъчно виетнамски думи, за да разбере речта.