— Това тук е врагът — казваше капитанът на хората си.
Той скоро щеше да се отправи на юг и след всички обяснения и упражнения на войниците му внезапно се предоставяше възможност да видят врага на живо. Капитанът обясняваше, че американците не са чак толкова силни. Показваше на момчетата, че хората, нападнали страната им, не са чак толкова високи и застрашителни. Те можеха да бъдат прегънати, пречупени и разкървавени не по-трудно от всеки друг. И това беше елитът на врага — хората, които пускаха бомби над страната и убиваха сънародниците им. Срещу тези хора щяха да се бият те. Нима можеха да се страхуват от тях? Щом американците бяха толкова глупави, та да се опитат да спасяват тези кучета, те отсега щяха да се научат как да ги убиват. С тези окуражителни думи капитанът освободи хората си, за да се подготвят за нощното дежурство.
Виетнамският офицер си мислеше, че може да прави това. Скоро тези кучета щяха да се превърнат в пушечно месо. Полковият командир бе споменал, че политическото ръководство скоро ще се размърда и ще затвори лагера веднъж завинаги. Така хората му наистина щяха да се поупражняват, преди да излязат срещу въоръжени американци. Дотогава капитанът щеше да показва пленниците като бойни трофеи на войниците си и да намали страха от неизвестността и битката. Щеше да насочи омразата на войниците си, защото тези хора със своите бомби бяха превърнали прекрасната му страна в гробище. Капитанът бе избрал деветнадесет новобранци, които бяха тренирали упорито. Щеше да ги запознае с усещането да убиваш, защото те имаха нужда от него. Виетнамският офицер се зачуди колко от хората му щяха да се приберат обратно у дома.
Преди да се отправи отново на север, Кели спря за гориво в дока на Кеймбридж Таун. Сега вече разполагаше с всичко или поне с достатъчно. Със заредени резервоари и пълен с полезна информация мозък, Кели за пръв път щеше да удари копелетата през лицето. Бе прибрал стока, която сигурно щяха да продават две или три седмици. Това щеше да ги поразтърси. Джон можеше да я прибере и да я използва като примамка, но реши да не го прави. Не искаше да я държи при себе си, особено сега, когато подозираше по какъв начин може да е влязла в страната. Всъщност Бърт знаеше само това, че идва някъде от източното крайбрежие. Който и да бе Хенри Тъкър, той бе параноичен в съвсем разумни граници и ръководеше операцията си по начин, който при други обстоятелства Кели сигурно щеше да аплодира. Хероинът със сигурност бе азиатски, пликчетата миришеха на смърт и пристигаха от източното крайбрежие. Колко неща с мирис на смърт пътуваха от Азия до източното крайбрежие на Съединените щати? Кели се сещаше само за едно. Фактът, че бе познавал някои от хората, чиито тела се обработваха във военновъздушната база „Поуп“, само подклаждаше гнева и решителността му да доведе започнатото докрай. Той насочи „Спрингър“ на север, мина покрай тухлената кула с фара на остров Шарп и продължи към града, където го дебнеше повече от една опасност.
„За последен път.“
В Източна Америка се намират много малко глухи кътчета като областта Съмърсет. В района имаше само една гимназия, а населението живееше в доста отдалечени една от друга ферми. През областта минаваше удобна магистрала, позволяваща на хората да я прекосят бързо и безпрепятствено. Движението към щатския морски курорт в Оушън минаваше именно през Съмърсет. Най-близката междущатска магистрала се намираше от далечната страна на залива. Районът имаше изключително нисък процент на престъпност, регистриран може би единствено от статистиката за дребно хулиганство. Убийството в областта Съмърсет със седмици наред оставаше главна тема на местните вестници. Що се отнася до кражбите, те също не бяха проблем в район, където нощните посетители се посрещаха от фермерите с пушка. Единственото сериозно провинение бяха пътнотранспортните произшествия, за които се грижеше щатската полиция. За да прогонят скуката, патрулните коли по източното крайбрежие на Мериленд разполагаха с доста мощни двигатели. Те позволяваха на полицаите да застигат нарушители, изпили по едно питие в стремежа си да оживят пътя из глухата, макар и гостоприемна провинция.