Полицай Бен Фрийланд караше поредното си дежурство. Той смяташе, че все някога ще се случи нещо наистина сериозно, и това го задължаваше да познава всички ферми, всички кръстопътища и въобще всеки сантиметър от района, за да може да намери най-бързия път до местопроизшествито, когато съобщението пристигне. Роден и израсъл в Съмърсет, Фрийланд преди четири години бе завършил полицейското училище в Пиксвил. Той тъкмо си мислеше за повишение, когато забеляза някакъв пешеходец на пътя Поустбокс, близо до селцето с необичайното име Дамски квартал. В днешно време дори децата на невръстна възраст се придвижваха с велосипеди. Да не говорим, че много от тях караха коли доста преди да са достигнали необходимата за това възраст — още едно от сериозните нарушения, с които Фрийланд се занимаваше всеки месец. Той забеляза жената още от километър и половина — земята наоколо бе равна, — но не й обърна особено внимание, преди да се приближи на около триста метра. Тя — сега със сигурност се виждаше, че е жена — вървеше доста неуверено. След още сто метра Фрийланд установи, че не е облечена като местните жители. Странно. Единственият начин да се достигне дотук бе с кола. Жената вървеше в зигзаг и дори променяше дължината на стъпката си. Това означаваше вероятно алкохолно опияняване — „още едно от сериозните местни нарушения“, каза си полицаят. Значи трябваше да спре и да види какво става. Той изключи двигателя на големия форд, паркира го на безопасно разстояние, слезе и както го бяха учили, оправи значката и пистолета на кръста си.
— Здравейте — започна любезно Фрийланд. — Накъде сте тръгнали, госпожо?
Тя спря и го погледна с очи, които сякаш принадлежаха на същество от друга планета.
— ’къв си ти?
Полицаят леко се наведе към нея. Дъхът й не миришеше на алкохол, но, от друга страна, Фрийланд знаеше, че наркотиците все още не фигурират в списъка на проблемите за Съмърсет. Обстоятелство, което може би току-що се бе променило.
— Как се казвате? — попита полицаят по-строго.
— Ксанта, с „к“ и „с“ — отвърна с усмивка тя.
— Откъде си, Ксанта?
— Оттук.
— И по-точно?
— ’тланта.
— Атланта е доста далеч.
— Знам! — изкикоти се момичето. — Ха, имала съм още. — Явно според нея това бе доста сполучлива шега и тайна, която заслужаваше да се сподели. — Крия ги в сутиена.
— Какво е пък това?
— ’апчета. Слагам ги в сутиена и той не знае.
— Мога ли да ги видя? — попита Фрийланд. През ума му минаваха много въпроси, но в едно бе сигурен — тази вечер щеше да има арестант.
Момичето се изсмя и бръкна в пазвата си.
— Махни се.
Фрийланд я послуша. Нямаше смисъл да я дразни, въпреки че дясната му ръка вече стискаше пистолета на колана. Пред очите му Ксанта бръкна в разкопчаната си блуза и измъкна шепа червени капсули. Значи така. Полицаят отвори багажника на колата си и извади найлоново пликче от служебната си чанта.
— Защо не ги сложиш тук? Иначе могат да се изгубят.
— Става! — Какъв любезен полицай.
— Мога ли да ви предложа да ви откарам, госпожо?
— Като нищо. Заболяха ме краката от вървене.
— Тогава да тръгваме.
Правилникът изискваше да й постави белезници и след като помогна на Ксанта да се качи на задната седалка, Фрийланд го спази. Момичето явно нямаше нищо против.
— Де отиваме?
— Струва ми се, че имаш нужда от легло и почивка, Ксанта. Аз ще се погрижа за това.
Фрийланд подкара по пътя с пълното съзнание, че вече има случай на незаконно притежаване на наркотични вещества.
— Бърт и другите двама също почиват. Само дето няма да се събудят.
— Какво казваш, Ксанта?
— Направо им надупчи задниците, па-па-па — показа тя с ръце.
Фрийланд видя жестовете в огледалото и едва не излезе от пътя от изненада.
— Кой това?
— Беше ня’кво бяло момче. Нит’ му видях лицето, нит’ му разбрах името, ама им надупчи задниците, па-па-па.
„Исусе!“
— Къде?
— На лодката. — Що за тъп въпрос?
— Каква лодка?
— Дето плава във водата, глупчо! — Ама че смехория.
— Будалкаш ли ме, момиче?
— И знайш ли кое е най-смешното? Той остави цялата дрога там. Бялото момче де. Само че беше зелено.
Фрийланд си нямаше и понятие какво става, но възнамеряваше по най-бързия начин да разбере. За начало той пусна сирените и настъпи газта на мощния форд в посока към полицейския участък на Уестовър. Трябваше да се обади предварително, но знаеше, че няма да постигне нищо повече, освен да убеди капитана си, че не момичето, а той е взел наркотици.