— Яхта „Спрингър“, погледни наляво?
Кели вдигна микрофона си.
— Да не би там да има някой познат? — попита той, без да обръща глава.
— Къде, по дяволите, се загуби, Кели? — попита Ореза.
— Имах работа. Защо питаш?
— Липсваше ми — долетя отговорът. — Намали малко.
— Важно ли е? Бързам, Португалец.
— Слушай, Кели, казвам ти като моряк на моряк, намали ход.
Ако не познаваше човека… не, трябваше да се подчини независимо кой му заповядва. Кели изключи двигателите и позволи на катера да се приближи. Сега сигурно щяха да поискат да го проверят. Ореза имаше пълното право да го стори и опитите да го спре нямаше да доведат до нищо. Без да иска разрешение, катерът се изравни с яхтата и Ореза се прехвърли на „Спрингър“.
— Здрасти, боцман.
— Какво има?
— През последната седмица два пъти ходих на островчето ти, за да пийнем по една бира, но те нямаше.
— Не бих искал да те карам да употребяваш алкохол през работно време.
— Когато няма с кого да си бъбриш, наоколо става скучничко. — Изведнъж и двамата разбраха, че събеседникът им се чувства неловко, без да знаят защо. — Къде, по дяволите, се изгуби?
— Не бях в страната. Имах работа — отвърна Кели. Беше ясно, че няма да каже повече подробности.
— Чудесно. Ще бъдеш ли тук тези дни?
— Да, така смятам.
— Добре, следващата седмица може да се отбия, за да чуя някоя и друга лъжа за това колко са опитни флотските боцмани.
— На флотските боцмани не им се налага да лъжат. Да не би да имаш нужда от уроци по управление на катер?
— Научил съм ги, когато си ходил прав под масата! Може би няма да е зле да ти направя една проверка.
— Мислех, че си на приятелско посещение — забеляза Кели и двамата се почувстваха още по-неудобно.
Ореза се опита да излезе от неловкото положение с усмивка.
— Добре, този път ти се размина. — Шегата му увисна във въздуха. — Ще се видим следващата седмица, боцман.
Те се здрависаха, но нещо между тях се бе променило. Ореза махна на катера си да се приближи и майсторски се прехвърли на борда му. Момчетата от бреговата охрана отплаваха, без да кажат нито дума повече.
„Това май означава нещо“ — каза си Кели и продължи по пътя си.
Ореза изгледа отдалечаващия се на север „Спрингър“ и се зачуди какво ли става. „Не бях в страната.“ Е, яхтата му със сигурност я нямаше в Чесапийк, но къде, по дяволите, е била? Защо полицията се интересуваше толкова много от него? Кели — убиец? Момчето все пак имаше медал за храброст. Ореза знаеше само, че Кели е участвал в групите за подводна диверсия. Познаваше го като приятна компания за бутилка бира и сериозен моряк. „Когато човек престане да върши задълженията си и се нагърби с разни полицейски задачи, нещата наистина стават сложни“ — помисли си капитанът и се насочи на югозапад към Томас пойнт. Трябваше да се обади по телефона.
— И какво се случи?
— Знаеха, че идваме, Роджър — отвърна Ритър с твърд поглед.
— Как така, Боб? — попита Макензи.
— Все още не сме разбрали.
— Информация ли е изтекла?
Ритър бръкна в джоба си, извади фотокопие на някакъв документ и го подаде през бюрото. Оригиналът бе на виетнамски. Под документа имаше фотокопие на ръкописния превод. На английски бяха напечатани само думите „ЗЕЛЕН ЧИМШИР“.
— Знаели са името?
— Това е проблем на тяхната секретност, но да, Роджър, знаели са го. Предполагам, че са планирали да използват информацията при разпита на морските пехотинци, които евентуално са щели да заловят. Доста добро средство за бързо пречупване на хора. Слава богу, извадихме късмет.
— Знам. Никой не е пострадал.
Ритър кимна.
— Преди операцията пуснахме един разузнавач. Той е бивш „тюлен“ и отличен професионалист. Както и да е, северновиетнамските подкрепления пристигнали пред очите му. Именно той отмени операцията. После просто слязъл от хълма.
Подценяването на ситуацията винаги придаваше на нещата драматизъм. Особено пък в очите на човек, който бе мирисал барутен дим.
„Заслужава си човек да подсвирне“ — помисли си Макензи.
— Сигурно е доста куражлия момче.
— Нещо повече — продължи тихо Ритър. — На връщане заловил руснака, който разпитвал нашите хора, заедно с командира на лагера. Сега и двамата са в Уинчестър. Живи — прибави с усмивка Боб.
— Значи оттам имате съобщението? Аз пък си мислех, че е от военното разузнаване — каза Макензи. — И как е успял да го направи?
— Както сам каза, момчето е куражлия — усмихна се Ритър. — Това е добрата новина.
— Не съм сигурен, че искам да чуя лошата.
— Имаме сведения, че другата страна иска да ликвидира лагера заедно с хората в него.