— За бога… Хенри точно сега е в Париж — каза Макензи.
— Грешен подход. Ако съобщи новината дори и на неофициална среща, те със сигурност ще я отрекат и вероятно ще искат да превърнат лъжата си в истина.
Публична тайна бе, че истинската работа на подобни конференции се върши именно през почивките. По време на официалните разговори хората се оплитаха във формалности, като например определянето формата на масата за заседания.
— Вярно. Тогава какво?
— Опитваме се да оправим проблема чрез руснаците. Разполагаме с канал. Самият аз осъществих контакта.
— Осведомявай ме за развитието.
— Можеш да си сигурен, че ще го направя.
— Благодаря ви, че се съгласихте да поговорим — каза лейтенант Райън.
— За какво всъщност става въпрос? — попита Сам Роузън. Намираха се в кабинета му, който съвсем не бе голям и присъствието на четирима души в него още повече го стесняваше. Сара и Санди също бяха тук.
— За един ваш бивш пациент — Джон Кели. — Райън видя, че новината не ги изненада много. — Трябва да поговоря с него.
— И какво ви спира? — попита Сам.
— Не знам къде да го открия. Надявах се, че вие ще ми помогнете.
— За какво искате да говорите? — намеси се Сара.
— За една серия убийства — отвърна веднага Райън с надеждата да ги шокира.
— Кой е убит? — попита медицинската сестра.
— Дорис Браун и още няколко човека.
— Джон не й е сторил нищо лошо… — каза Санди, преди Сара Роузън да успее да докосне ръката й.
— Значи знаете коя е Дорис Браун — също избърза със забележката си детективът.
— Двамата с Джон станахме… приятели — отвърна Санди. — През последните две седмици той не бе в страната. Не е могъл да убие никого.
„Така“ — помисли си Райън. Това бе и добра, и лоша нонина. Бе избързал с коза си за Дорис Браун, въпреки че реакцията на обвинението му също бе доста емоционална. От друга страна, едно от подозренията му току-що бе потвърдено.
— Не бе в страната, казвате. А къде е бил? Откъде знаете?
— Не мисля, че мога да ви кажа къде е бил. Самата аз не би трябвало да знам.
— Какво искате да кажете? — попита изненадано Райън.
— Съжалявам, но не мога да отговоря на въпроса ви.
Отговорът бе искрен и в него не личеше желание за извъртане.
„Какво, по дяволите, трябва да означава това?“ Райън разора, че няма да получи отговор на въпроса си, и реши да продължи по нататък.
— Някой на име „Санди“ се е обадил в дома на семейство Браун в Питсбърг. Били сте вие, нали?
— Господин офицер — намеси се Сара, — не мисля, че разбирам защо ни задавате тези въпроси.
— Опитвам се да получа някаква информация и искам да кажете на приятеля си, че трябва да говори с мен.
— Това криминално разследване ли е?
— Да.
— И вие ни разпитвате — забеляза Сара. — Брат ми е адвокат. Да го помоля ли да дойде тук? Струва ми се, че ни питате какво знаем във връзка с някакви убийства. Това ме притеснява. Имам един въпрос — подозирате ли някой от нас за нещо?
— Не, но подозирам приятеля ви.
Ако Райън не искаше нещо в момента, то бе да види адвокат наоколо.
— Чакайте малко — обади се Сам. — Ако си мислите, че Джон е извършил нещо нередно и искате да го открием вместо вас, значи намеквате, че знаем къде е, нали? Това ни прави вероятни… помагачи. Думата май беше съучастници, нали?
„Такива ли сте?“ — прииска му се на Райън да запита. Вместо това обаче каза:
— Нима съм споменал нещо подобно?
— Никога преди не са ме разпитвали по този начин и това ме изнервя — обърна се хирургът към жена си. — Обади се на брат си.
— Вижте, нямам основания да смятам, че някой от вас е извършил нещо нередно. Имам подобни съмнения единствено за приятеля ви. Това, което се опитвам да ви кажа, е: ако му предадете да ми се обади, ще му направите услуга.
— И кого, предполагате, е убил? — настоя Сам.
— Няколко пласьори на наркотици.
— Знаете ли с какво се занимавам аз? — намеси се остро Сара. — Знаете ли как прекарвам по-голямата част от времето си тук?
— Да, госпожо, знам. Работите с деца, пристрастени към наркотици.
— Ако Джон наистина върши това, което казвате, може би няма да е зле да му купя пушка.
— Сигурно ви боли, когато загубите пациент — попита тихо Райън в стремежа си да я успокои.
— Можете да сте сигурен, че е така. Не сме се заели с тази работа, за да губим пациенти.
— А как се почувствахте, когато загубихте Дорис Браун?
Сара не отговори, защото разумът попречи на устата й да изрече това, което иска.
— Той я е довел при вас, за да й помогнете, нали? И двете с госпожа О’Тул доста сте се потрудили, за да изчистите организма й от отровата. Да не мислите, че ви обвинявам за това? Но преди да доведе Дорис при вас, той е убил двама души. Знам го. Те вероятно са участвали в убийството на Памела Маден и са били истинската му цел. Вашият приятел Кели е много силен човек, но не е толкова умен, колкото мисли. Ако сега дойде доброволно, положението му ще е много по-различно, отколкото ако ни накара да го заловим. Предайте му го. Ще му направите услуга. Не мисля, че с действията си досега някой от вас е нарушил закона. Ако обаче занапред направите за него нещо по-различно от това, което ни казах, може би ще поемете по лош път. Нямам обичай да предупреждавам хората — каза им твърдо той. — Вие не сте престъпници и аз го знам. Помощта, която сте оказали на Дорис Браун, е достойна за уважение и аз ужасно съжалявам, че обстоятелствата се стекоха по този начин. Но Кели убива хора и това е лошо. Казвам ви го, в случай че сте забравили някои неща. На мен лично наркоманите също не ми допадат. Именно аз се занимавам със случая на Памела Маден — момичето, намерено на фонтана. Искам да изпратя убийците й в затвора и с удоволствие ще гледам как влизат в газовата камера. Моя работа е да помагам на правосъдието. Не негова, а моя. Разбирате ли ме?