— Да, мисля, че бяхте ясен — отвърна Сам Роузън, замислен за хирургическите ръкавици, които бе дал на Кели.
Сега бе по-различно. Тогава Сам се чувстваше далеч от нещата. Близо до него стояха ужасните последици на престъплението, но същевременно бе толкова отдалечен от това, което приятелят му вършеше в момента. Тогава Сам го одобряваше, но му се струваше, че чете вестникарска статия. Сега ос различно, но Сам Роузън вече бе в играта.
— Кажете ми, близко ли сте до залавянето на хората, убили Пам?
— Знаем някои неща — отвърна Райън, без да съзнава, че отговорът му срива всички досегашни усилия.
Ореза бе на брега в управлението на бреговата охрана. Той мразеше тази част от работата си и именно заради нея се боеше от повишението. Израстването в службата означаваше собствен кабинет, бумащина и превръщане в „управленски кадър“ вместо простото и приятно командване на катера. Господин Инглиш бе излязъл някъде, а помощникът му наглеждаше работата отвън, така че в момента Ореза бе най-старшият в управлението. Португалеца порови из бюрото си, извади една визитка и набра номера, написан върху нея.
— Отдел „Убийства“.
— Лейтенант Райън, моля.
— Няма го.
— А сержант Дъглас?
— Днес е в съда.
— Добре, ще се обадя по-късно.
Ореза затвори и погледна часовника. Щеше да отплава в четири следобед и да се върне отново в полунощ. Той отвори друго чекмедже и започна да попълва ведомостите за изразходваното гориво, което му бе помогнало да направи залива Чесапийк безопасен за корабоплаване. След полунощ възнамеряваше да се прибере у дома, да вечеря и да се наспи.
Проблемът бе да свържат думите й в нещо смислено. Лекарят, когото извикаха от кабинета му отсреща, каза, че момичето е под въздействието на наркотични вещества, но това се виждаше и с просто око. Той препоръча да се изчака преминаването на ефекта от упоението и взе двадесет долара за съвета си. Продължилият два часа разпит само бе успял на равни порции да ядоса и развесели момичето, но показанията си оставаха същите. Трима убити, „па-па-па“. Сега обаче не й бе толкова смешно. Ксанта започваше да си припомня Бърт и спомените не й харесваха.
— Ако това момиче се бе дрогирало още малко, сега щеше да е на Луната заедно с астронавтите — забеляза капитанът.
— Трима мъртъвци в някакъв кораб на неизвестно място — повтори полицай Фрийланд. — С имената и всичко останало.
— Вярваш ли го?
— Повтаря все едно и също, нали?
— Да — съгласи се капитанът. — Ти нали си падаш по риболова. Къде мислиш, че е това място, Бен?
— Прилича на водите край остров Блъдсуърт.
— Ще я задържим едно денонощие за появяване в нетрезво състояние на публично място… Освен това я заловихме с наркотични вещества, нали?
— Да, но трябваше само да я помоля, капитане. Тя сама ми даде хапчетата.
— Добре, спазвай точната процедура.
— А после, сър?
— Обичаш ли да се возиш на хеликоптер?
Този път избра друг кей. Оказа се лесно, тъй като из залива постоянно сновяха безброй лодки и яхти. Кеят разполагаше с доста места за гости, които през лятото обикаляха нагоре-надолу по крайбрежието и спираха на брега само за храна и гориво. Управителят на кея видя, че гостът му доста майсторски вкарва яхтата на мястото си, което не се случваше често, особено пък с такива големи съдове. Младостта на собственика още повече засили изненадата му.