— Колко време възнамерявате да останете? — попита той и помогна за завързването.
— Два дни. Може ли?
— Разбира се.
— Имате ли нещо против да платя в брой?
— Уважаваме такива клиенти — увери го управителят.
Кели отброи банкнотите и съобщи, че ще прекара нощта в яхтата си. Не каза обаче какво ще стане на следващия ден.
34.
ДЕБНЕНЕ
— Пропуснали сме нещо, Ем — обяви в осем и десет сутринта Дъглас.
— Сега пък какво? — попита Райън. Пропуските не бяха чак толкова рядко явление в тяхната работа.
— Как са разбрали, че е в Питсбърг? Обадих се на онзи сержант Майър и го накарах да провери всички извънградски обаждания на семейство Браун. През последния месец не са провели нито един такъв.
Лейтенантът загаси цигарата си.
— Трябва да приемем, че приятелят ни Хенри е знаел откъде е Дорис. Две от момичетата му са избягали и той сигурно си е направил труда да провери кои са родните места на останалите… Прав си — каза след няколко секунди размисъл Райън. — По-вероятно е да я е сметнал за мъртва.
— Кой е знаел, че е там?
— Хората, които са я завели, но те със сигурност не са казали на никого.
— Кели?
— Вчера в „Хопкинс“ разбрах, че не е бил в страната.
— Така ли? А къде тогава?
— Сестра О’Тул твърди, че знае, но не й е позволено да казва, каквото и, по дяволите, да означава това. — Райън замълча за момент. — Връщаме се в Питсбърг.
— Историята там е следната: Бащата на сержант Майър е свещеник. Той е изповядал момичето и е разказал нещичко на сина си. Така. Сержантът се качва по стълбичката към капитана си. Капитанът познава Франк Алън и сержантът му се обажда да разбере кой се занимава със случая. Франк го насочва към нас. Майър не е говорил с никой друг. — Дъглас запали цигара. — Значи как е отишла информацията при приятелите ни?
Това бе съвсем нормално, но не чак толкова успокояващо. Сега и двамата мъже си мислеха, че случаят започва да се разплита и наистина бе така. И както обикновено събитията започваха да препускат толкова бързо, че не оставаше достатъчно време да бъдат анализирани.
— Отдавна подозираме, че имат информатор при нас.
— Франк? — предложи Дъглас. — Но той никога не е имал връзка с който и да е от случаите. Няма достъп до информацията, нужна на приятелите ни.
И това бе самата истина. Случаят на Хелън Уотърс бе започнал в Западния участък под ръководството на един от младшите детективи на Алън. Шефът обаче почти незабавно го бе прехвърлил на Райън и Дъглас заради високата степен на насилие.
— Все пак това е някакъв напредък, Ем. Сега поне сме сигурни, че имат информатор в полицията.
— Какви са другите добри новини?
Щатската полиция разполагаше само с три хеликоптера „Бел джет рейнджър“ и все още се учеше как да борави с тях. Получаването на един от тях съвсем не бе лесна задача, но капитанът се радваше на добро положение в своите среди. Районът му се славеше като един от най-спокойните и макар това да не бе изцяло резултат от компетентността му, шефовете уважаваха предимно резултатите и не се интересуваха много от начина, по който са постигнати. Хеликоптерът кацна на покрива на полицейското управление в девет без четвърт. Капитан Ърнест Джой и полицай Фрийланд вече го очакваха. И двамата се качваха за пръв път в хеликоптер и тясната му кабина леко ги изнерви. Отблизо хеликоптерите винаги изглеждат малки, а отвътре са направо миниатюрни. Използваха ги главно за превозване на тежко болни. Екипажът на този се състоеше от пилот и фелдшер — и двамата полицейски служители, — облечени спортно, с пистолети под мишницата и авиаторски очила на носа. Задължителният инструктаж за безопасност отне деветдесет секунди — достатъчно, за да остане напълно неразбран. После перките се завъртяха и хеликоптерът се издигна във въздуха. Пилотът реши да не се прави на каубой. В крайна сметка возеше капитан, пък и почистването на повръщано от пода не го блазнеше особено.
— Накъде? — попита той по разговорката.
— Към остров Блъдсуърт — отвърна капитан Джой.
— Ясно — потвърди пилотът, както смяташе, че трябва да направи всеки авиатор, и се насочи на югоизток. Пътуването щеше да е кратко.
Отгоре светът изглежда различен и първото пътуване с хеликоптер предизвиква у хората една и съща реакция. Излитането, наподобяващо потегляне на виенско колело в увеселителен парк, е малко стряскащо, но след това очарованието започва. Светът се промени пред очите на двамата полицаи и внезапно заприлича на хубаво и подредено място. Фермите и пътищата под тях се виждаха като на карта. В началото Фрийланд се стресна: Той познаваше територията си отлично, но изведнъж разбра, че картината в съзнанието му не е съвсем точна. Намираше се само на триста метра над нея — разстояние, което колата му изминаваше за секунди, — но гледката бе съвсем различна и полицаят веднага започна да коригира представите си.