— Чудесно.
Кели си повика такси, което спря пред входа на пристана. Първата му спирка за деня бе един доста неугледен гараж, наречен „Полковник Кланкър“. Оттам Джон нае един фолксваген, произведен 1959 година, и го предплати за месец напред.
— Благодаря, господин Айло — усмихна се собственикът на Кели, който използваше паспорта на вече загубил интерес към него човек.
Джон откара колата обратно на пристана и започна да товари нужните му неща. Никой не му обърна голямо внимание и след петнадесет минути фолксвагенът вече бе изчезнал.
Кели си направи труда да мине през района, в който щеше да ловува, и да провери доколко е натоварено движението. Наоколо изглеждаше доста пусто. Джон никога не бе идвал в тази част на града. Мястото се намираше в близост до западнал промишлен район на някаква улица „О’Донъл“. Тук не живееше никой, пък и надали мнозина биха проявили желание. Въздухът вонеше на най-различни химикали. Някога оживен, сега районът бе запуснат и много от сградите изглеждаха напълно необитаеми. Между тях имаше много широки празни пространства, покрити с пепел. Мястото явно бе удобно за маневриране на големи камиони. Не се виждаха играещи деца, нямаше и обитаеми къщи, поради което не се мяркаха и полицейски коли. „Доста умно измислено — помисли си Кели. — Поне така изглежда от една страна.“ Сградата, която го интересуваше, също бе запусната, а над входа й висеше счупена табела. Задната страна представляваше гола стена. Имаше само три врати и макар че бяха на две различни стени, можеха да бъдат наблюдавани от едно място. Зад гърба на Кели се издигаше друга изоставена постройка — висока бетонна конструкция с множество натрошени прозорци. След като приключи с разузнаването, Джон се отправи на север.
Ореза плаваше в южна посока. Той вече веднъж бе минал оттук по време на дежурството си. Чудеше се защо, по дяволите, бреговата охрана не организира една малка станция малко по-надолу по източното крайбрежие или може би при фара на Коув пойнт. Там вече имаше малка къщурка, в която момчетата будуваха ако не за друго, то поне да са сигурни, че фарът свети. Според Ореза това не бе особено тежко задължение, макар че момчето, което поддържаше фара, сигурно бе на друго мнение. Жена му току-що бе родила близнаци, а хората от бреговата охрана бяха най-тясно свързани със семействата си от цялата армия.
Ореза бе поверил руля на един от младите матроси и сега се наслаждаваше на хубавата утрин и отпиваше от кафето си.
— Викат ви по радиото — обади се едно момче от екипажа.
Ореза влезе в рубката и вдигна микрофона.
— Тук Алфа четири-едно.
— Алфа четири-едно, вика те Инглиш в базата Томас. Хората ще те чакат на един док близо до Дамския квартал. Ще се ориентираш по полицейските коли. След колко ще си там?
— Двадесет-двадесет и пет минути, господин Инглиш.
— Прието. Край.
— Ляво на борд — нареди Ореза и погледна картата. Водата по тези места изглеждаше дълбока. — Едно-шест-пет.
— Тъй вярно, едно-шест-пет.
Ксанта вече излизаше от опиянението си, макар и да бе доста слаба. Тъмната й кожа бе придобила зелен оттенък и момичето се оплакваше от адско главоболие, на което аспирините не помагаха. Вече знаеше, че е арестувана. Досието й бе изпратено по телетипа. Ксанта бе достатъчно хитра, за да настоява за адвокат, но за щастие той не усложни много работата на полицията.
— Клиентката ми — каза адвокатът — е готова да сътрудничи.
Съгласието на момичето бе получено само след десетминутни усилия. Ако говореше истината и ако не бе замесена в сериозно престъпление, полицията щеше да свали обвинението за притежаване на наркотици и да я включи в оздравителна програма. От дълги години никой не бе предлагал толкова изгодна сделка на Ксанта Матюс. Полицаите веднага разбраха защо е така.
— Щяха да ме убият — каза момичето, след като адвокатът й разреши да говори. Въздействието на наркотиците вече бе преминало и тя отлично си спомняше всичко.
— Кои са те — попита капитан Джой.
— Няма ги вече. Онова бялото момче ги застреля. Въобще не пипна наркотиците. Остави ги там.
— Разкажи ни за белия мъж — подкани я Джой и погледна Фрийланд с очи, които трябваше да са невярващи, но не бяха.
— Един голям юначага като него — посочи тя Фрийланд. — Лицето му обаче беше зелено като листо. Взе ме със себе си и ми завърза очите. После ме остави на онзи кей и ми каза да хвана автобус или нещо такова.
— Откъде знаеш, че е бил бял?
— Китките му бяха бели. Беше си боядисал и ръцете зелени, но само дотук — показа тя на собствената си ръка. — Носеше зелени дрехи с черни петна като войник. Имаше голям пистолет. Аз бях заспала и се събудих от изстрелите. Накара ме да се облека, взе ме, остави ме и си отиде с яхтата.