— Каква яхта?
— Голяма, бяла, дълга, имаше десет метра.
— Откъде знаеше, че ще те убиват, Ксанта?
— Бялото момче ми каза. Показа ми работите в лодката.
— Какви работи?
— Рибарска мрежа и циментови блокчета. Те му казали, че са го правили и друг път.
Тук адвокатът реши да се намеси.
— Господа, клиентката ми разполага с информация, която може би засяга голямо криминално разследване. Това й дава право да поиска закрила и освен това в замяна на съдействието си бихме желали разноските по лечението й да се поемат от щатските власти.
— Господин адвокат — отвърна тихо Джой, — ако наистина всичко излезе вярно, аз ще платя за лечението от собствените си пари. Мога ли да ви предложа да я задържим при нас още известно време? Правим го в името на нейната сигурност, която очевидно не е голяма.
„Капитанът дотолкова е свикнал да преговаря с адвокати, че и той започва да говори като тях“ — помисли си Фрийланд.
— Тука храната и кучета няма да я ядат! — обади се Ксанта, затворила очи от болката в главата си.
— Ще се погрижим за това — обеща й Джой.
— Мисля, че клиентката ми има нужда от медицинска помощ — забеляза адвокатът. — Как може да я получи?
— Доктор Пейдж ще намине да я прегледа следобед. Господин адвокат, в момента клиентката ви не може сама да се грижи за себе си. Ако историята й се окаже вярна, всички обвинения срещу нея автоматично ще отпаднат. В замяна на съдействието й ще удовлетворим всичките ви желания. Повече от това не мога да направя.
— Клиентката ми е съгласна с условията и предложенията ви — отвърна адвокатът, без да се консултира с Ксанта.
Общината щеше да плати дори хонорара му. Освен това той чувстваше, че може би върши услуга на обществото. Случаят просто не можеше да се сравнява с пияните шофьори, с които по принцип се занимаваше.
— Ето там има баня. Защо не я заведете да се изкъпе? Освен това можете да й купите по-прилични дрехи. Сметката изпратете при нас.
— Удоволствие е да се работи с вас, капитан Джой — каза адвокатът, докато началникът на управлението се отправяше към колата на Фрийланд.
— Бен, наистина си се натъкнал на нещо голямо. Освен това си се справил чудесно. Няма да го забравя. А сега ми покажи какво може този звяр.
— Нямате проблеми, капитане.
Фрийланд включи сирените още преди да вдигне седемдесет. Полицейската кола пристигна на дока точно в момента, когато се появи катерът на бреговата охрана.
Човекът носеше лейтенантски пагони — макар да твърдеше, че е капитан — и Ореза му отдаде чест, когато се качи на борда. И двамата полицаи получиха спасителни жилетки, защото според изискванията на бреговата охрана те бяха задължителни за малките съдове. После Джой им показа картата.
— Мислите ли, че можем да стигнем дотам?
— Не, но спасителната ни лодка може. Какво се е случило?
— Вероятно тройно убийство. Замесени са и наркотици. Тази сутрин ходихме дотам с хеликоптер, и, видяхме празна яхта.
Ореза кимна възможно най-безучастно и сам пое руля. До мястото имаше само някакви си осем километра и трябваше да се напредва изключително внимателно.
— Не може ли по-близо? Има прилив — обади се Фрийланд.
— Точно в това е проблемът. По такива места се ходи по време на отлив, за да може, ако заседнеш, приливът да те освободи. Оттук нататък ще трябва да използваме лодката.
Докато моряците спускаха петметровата лодка на вода, мозъкът на Ореза щракаше. Той си спомни за онази бурна нощ с лейтенант Шарън още преди месеци. Тогава очакваха сключването на някаква наркосделка някъде в залива. „Доста сериозни момчета“ — бе казал лейтенантът на Португалеца. Ореза вече се чудеше дали между двете събития има връзка.
Навлязоха в канала, бутани от десетте конски сили на извънбордовия двигател. Ореза наблюдаваше нивото на водата и провираше лодката из тръстиките, следвайки очертанията по картата. Тишината наоколо напомни на Португалеца участието му в операция ПАЗАРЕН ДЕН. Чрез нея бреговата охрана се бе опитала да помогне на флота във Виетнам. Тогава бе прекарал доста време с онези момчета, управлявайки катерите, строени в Анаполис. Тук обстановката бе почти същата. Високите тръстики можеха и често наистина скриваха въоръжени войници. Ченгетата стискаха пистолетите си и Ореза със закъснение се запита защо не бе взел своя колт. Не че знаеше как да го използва, но… Следващата му мисъл бе, че сега нямаше да е зле, ако в лодката пътуваше и Кели. Португалеца знаеше съвсем малко за него, но подозираше, че Кели е един от „тюлените“, с които бе работил в делтата на Меконг. Медалът със сигурност му бе даден за нещо, пък и татуировката на ръката надали бе случайна.