— По дяволите — прошепна Ореза, — сякаш сме в научнофантастичен филм. — Той вдигна микрофона на радиото: — Алфа четири-едно, тук Ореза.
— Чуваме те, Португалец.
— Стигнахме на мястото. Стойте на подслушване.
— Прието.
Внезапно всички в лодката се напрегнаха. Двете ченгета се спогледаха и вероятно се запитаха защо не са взели още хора със себе си. Ореза спря спасителната лодка до другата и полицаите се прехвърлиха в нея.
Фрийланд посочи към бака и Джой кимна. Там се виждаха шест бетонни блокчета и сгъната рибарска мрежа. Ксанта не ги бе излъгала за това. От борда на кораба висеше въжена стълба. Джой се заизкачва пръв, без да изпуска пистолета от дясната си ръка. Фрийланд го последва, а Ореза остана в лодката. Когато се качиха на палубата, полицаите стиснаха оръжието си с две ръце и се насочиха към надстройката. Ореза ги изгуби от поглед за около четири минути, които му се сториха цял час. Няколко подплашени птици изпляскаха с криле и излетяха. Когато Джой отново се появи, пистолетът му вече не се виждаше.
— Тук има три трупа и ужасно голямо количество от вещество, което прилича на хероин. Обади се на катера си и им кажи да предадат в участъка, че имаме нужда от експерти. Изглежда, че ще навлезеш в бизнеса с фериботи, господин Ореза.
— В риболовната база разполагат с доста по-добри съдове за тази работа. Искате ли да им се обадя да ви помогнат?
— Добра идея. Ако искаш, можеш да огледаш наоколо. Водата изглежда бистра, а момичето каза, че и друг път са изхвърляли трупове тук. Виждаш ли нещата в лодката им?
Ореза се надигна и забеляза рибарската мрежа и бетонните блокчета.
„Исусе.“
— Значи така се прави. Добре, ще обиколя наоколо — отвърна Ореза и след като се обади на катера, се залови за работа.
— Здрасти, Санди.
— Джон! Къде си?
— В апартамента си в Балтимор.
— Вчера един полицай идва да говори с нас. Търсят те.
— Така ли? — присви очи Кели, но не престана да дъвче сандвича си.
— Каза, че трябвало да отидеш и да говориш с него и колкото по-бързо го направиш, толкова по-добре.
— Много мило от негова страна — усмихна се Кели.
— Какво ще правиш?
— Не ти трябва да знаеш, Санди.
— Сигурен ли си?
— Да, сигурен съм.
— Моля те, Джон, моля те, помисли добре, преди да направиш каквото и да било.
— Вече съм помислил, Санди. Честна дума. Няма страшно, ще се оправя. Благодаря за информацията.
— Случило ли се е нещо? — попита някаква колежка, след като Санди затвори.
— Не — отвърна сестра О’Тул.
„Хм.“ Кели допи колата си. Това потвърждаваше подозренията му, събудени от посещението на Ореза. Значи нещата ставаха сложни. Но нима не бяха такива и преди седмица? Джон се насочи към спалнята и когато стигна там, на вратата се почука. Звукът го стресна, но трябваше да отвори. Беше отворил прозорците, за да проветри, и отвън добре се виждаше, че в апартамента му има човек. Кели си пое дълбоко въздух и отвори вратата.
— Чудех се къде сте, господин Мърфи — каза управителят за огромно облекчение на Джон.
— Имах две седмици работа в Средния запад, а после отидох да почина няколко дни във Флорида — излъга той с усмивка.
— Не сте почернели много.
Кели се усмихна неловко.
— Прекарвах повече време в хотела — отвърна той и отговорът явно допадна на управителя.
— Чудесно. Е, аз просто исках да се уверя, че всичко е наред.
— Няма никакви проблеми — увери го Джон и затвори вратата, преди управителят да е успял да попита още нещо.
Трябваше да поспи. Повечето от работата си вършеше през нощта. „Сякаш съм на другия край на света“ — помисли си Кели и се просна на леглото.
Денят бе горещ. По-добре да бяха избрали клетката на пандата за срещата си. Там бе пълно с хора, които бързаха да видят прекрасния подарък — израз на добра воля — от Народна република Китай (за Ритър просто китайските комунисти). Климатичната инсталация поддържаше в помещението приятна температура, но офицерите от разузнаването обикновено се чувстват неудобно в такава обстановка. Така че Ритър се разхождаше около огромната площ, на която бяха разположени галапагоските костенурки. Не му беше ясно само защо на животни, движещи се със скоростта на ледник, им е необходимо толкова много място.
— Здравейте, Боб.
„Чарлз“ вече бе само излишно усложнение, въпреки че именно обаждането на Волошин бе предизвикало срещата. Той бе позвънил направо в кабинета на Ритър, за да покаже колко е досетлив. В работата на разузнавачите проблемът винаги има две страни. Ако руснаците поискаха връзка, то тогава кодовото име бе „Бил“.