— Здравейте, Сергей. — Ритър посочи влечугите. — Не ви ли напомнят за начина, по който работят правителствата ни?
— Аз нямам пръст в това — забеляза руснакът и отпи от чашата си. — Нито пък вие.
— Какви са новините от Москва?
— Забравили сте да ми кажете нещо.
— Какво?
— Че на гости ви е дошъл и един виетнамски офицер.
— И какво ви засяга това? — попита Ритър.
Волошин видя, че американецът с мъка прикрива раздразнението си от факта, че КГБ работи толкова успешно.
— Това е допълнително усложнение. В Москва все още не знаят.
— Тогава не им казвайте — предложи Ритър. — Както добре се изразихте, това е само допълнително усложнение. Уверявам ви, че съюзниците ви няма да научат за него.
— Как така? — попита руснакът.
— Сергей, аз не питам за вашите методи, нали? — отвърна Ритър и сложи край на тази част от разговора.
Играта трябваше да се води изключително внимателно поради много причини.
— Вижте, генерале, вие мразите малките копелета също колкото и аз, нали?
— Те са ни братски социалистически съюзници.
— Да, сега сигурно ще ми кажете, че Латинска Америка е царството на демокрацията, нали? Да не би да сте дошли за един бърз курс по политология?
— Хубавото на врага е, че знаеш точната му позиция. С приятелите не винаги е така — призна Волошин.
Това обясняваше защо правителството му се чувства толкова добре с новия американски президент. Той наистина бе мръсник, но всички го знаеха. „Не — прецени трезво руският генерал, — никога не съм обичал виетнамците.“ Истинската история се правеше в Европа. Така е било и така щеше да бъде. В продължение на векове старият континент постоянно бе център на най-важните събития и нищо не можеше да промени този факт.
— Кажете им, че информацията е непотвърдена, поискайте време, за да я проверите, забавете се. Моля ви, генерале, залогът тук е твърде голям, за да се съобразяваме с някакъв виетнамец. Ако нещо се случи с тези хора, вашият офицер няма да се завърне в родината си. Пентагонът знае за него, Сергей. Военните искат хората си обратно и не дават пукнат грош за detente.
Прямотата на Ритър показваше, че е искрен.
— А вие? Какво мислят във вашия отдел?
— Мислим, че светът със сигурност ще стане по-предсказуем. Къде бяхте през 1962, Сергей? — попита Ритър, който знаеше отговора, но бе любопитен да чуе думите на генерала.
— Както ви е известно, бях в Бон и наблюдавах как частите ви повишават бойната си готовност заради глупавите игрички на Никита Сергеевич.
И двамата знаеха, че решението на Хрушчов е взето въпреки съветите на КГБ и външното министерство.
— Ние никога няма да станем приятели, но дори и враговете могат да си определят някакви правила. Всъщност въпросът е именно в това, нали?
„Разумен човек“ — помисли си доволно Волошин. Това означаваше, че действията на събеседника му ще следват определен стереотип — единственото, което руснаците искаха от американците.
— Говорите убедително, Боб. Сигурен ли сте, че съюзниците ни не знаят за липсата на своя човек?
— Абсолютно. Поканата ми да се срещнете с вашия офицер все още е в сила — прибави Ритър.
— Без реципрочни мерки ли? — опита се да пробие Волошин.
— За това вече ми трябва разрешение отгоре. Но ако искате, мога да опитам да го получа, макар че ще е сложно.
Ритър изхвърли празната пластмасова чаша в близкото кошче.
— Искам — заяви Волошин, за да са наясно.
— Много добре. Ще ви се обадя. А в замяна?
— В замяна ще помисля над молбата ви — отвърна резидентът и се отдалечи, без да каже нито дума повече.
„Пипнах те!“ — помисли си Ритър и се отправи към мястото, където бе паркирал колата си. Бе изиграл сложна, но ползотворна игра. Информацията за ЗЕЛЕН ЧИМШИР можеше да изтече единствено от три места. Ритър бе посетил и трите. На едното бе казал, че са успели да измъкнат един пленник, който впоследствие е починал от раните си. На другото — че руснакът е тежко ранен и може да не оживее. Най-добрата си идея обаче Боб бе съхранил за най-вероятния източник на предателство. Сега вече знаеше. Кръгът от заподозрени се стесняваше до четири човека — Роджър Макензи, младия му помощник и двете секретарки. Това бе работа за ФБР, но Ритър не искаше нови усложнения. Самото разследване на хора от администрацията на президента на Съединените щати вече бе достатъчно голямо усложнение. Когато влезе в колата, Ритър реши да се срещне със свой приятел от научно-техническия отдел. Боб хранеше голямо уважение към Волошин. Умен, внимателен и методичен човек, руснакът бе вербувал агенти из цяла Западна Европа, преди да дойде във Вашингтон. Той щеше да удържи на думата си и за да е сигурен, че никой няма да пострада, щеше да играе по точните правила на КГБ. Ритър рискуваше ужасно много, но ако успееше и в това начинание, заслугите му щяха да станат прекалено много, за да не се издигне. Хубавото в цялата работа бе, че Боб сам проправяше пътя си нагоре. Син на тексаски полицай, той бе сервирал в заведения, за да може да завърши образованието си в Бейлър. „Като добър марксист-ленинец Сергей сигурно ще оцени по достойнство житейския ми път“ — помисли си Ритър, докато завиваше по авеню „Кънектикът“. Момчето от работническата класа достига нечувани върхове.