— Добро утро.
Тя дълго не отговори на поздрава му и Джон остана с ръце на талията й, като я докосваше само колкото да й напомни, че все още е тук. Пам бе облякла една от ризите му и Джон не искаше в докосването да има сексуален намек. Страхуваше се да притисне към себе си жена, изтърпяла толкова насилие, че вече не бе сигурна къде е границата.
— Сега вече знаеш — каза едва чуто тя, колкото да надвие тишината, неспособна да го погледне.
— Да — отвърна също толкова тихо Кели.
— Какво мислиш? — Гласът й дойде като болезнен шепот.
— Не знам какво имаш предвид, Пам.
Кели усети треперенето, но устоя на желанието да я притисне към себе си.
— За мен.
— За теб? — Джон се приближи съвсем леко и внимателно премести ръцете си, докато ги обви около кръста й в лека прегръдка. — Мисля, че си красива. Радвам се, че се срещнахме.
— Аз съм наркоманка.
— Лекарите твърдят, че се опитваш да се откажеш. Това ми стига.
— Има и нещо по-лошо. Правила съм неща…
Кели я прекъсна.
— He ми пука, Пам. Аз също съм правил разни неща. Онова, което направи за мен обаче, бе много хубаво. Ти ми даде цел, смисъл, който си мислех, че никога няма да намеря. — Кели я притисна по-плътно. — Няма значение какво си правила, преди да се срещнем. Ти не си сама, Пам. Аз съм готов да ти помогна, ако искаш, разбира се.
— Когато разбереш… — предупреди го тя.
— И друг път съм рискувал, но мисля, че вече знам най-важното. Обичам те, Пам.
Кели се изненада от думите си. Той се страхуваше дори да допусне мисълта в главата си. Струваше му се абсурдно, но чувствата отново бяха победили разума и той за пръв път одобряваше поражението си.
— Как можа да го кажеш? — попита Пам.
Кели нежно я обърна към себе си и се усмихна.
— Проклет да съм, ако знам! Може би причината е в къдравата ти коса или в чипото носле. — Той докосна гърдите й през ризата. — Не, мисля, че е сърцето. Не ме интересува миналото ти. Сърцето е прекрасно.
— Наистина ли мислиш всичко това? — попита Пам, без да вдига поглед от гърдите си.
Последва един дълъг миг и тя вдигна усмихнатите си очи към него. Усмивката й приличаше на зората. Оранжевите лъчи на изгряващото слънце огряха лицето й и хвърлиха отблясъците си в гъстата й коса.
— Бая време бачкахме — забеляза Тони и отпи от картонената си чашка с кафе.
— Къде е моето? — попита раздразнен от недоспиването Еди.
— Нали ми каза да изкарам джезвето отвън. Свари си сам.
— Да не си мислиш, че много ми се иска да дишам тези боклуци? Скапаният окис може направо да убие човек — за беляза равно Еди Морело.
Тони също бе уморен. Твърде уморен, за да спори с този мърморко.
— Добре, човече, кафеварката е отвън. Там има и чаши.
Еди изръмжа нещо и излезе. Третият мъж, Хенри, опаковаше стоката и не се намеси в спора. Всичко беше минало по-добре от очакванията му. Другите двама повярваха на историята за Анджело и му помогнаха да се избави от един съучастник и потенциален проблем. Вече разполагаха с готов наркотик поне за триста хиляди долара, който теглеха и опаковаха в найлонови пликчета, които щяха да дадат на пласьорите. Въпреки това нещата се бяха развили малко по-различно от първоначалния план. Предварително предвидените „няколко часа“ работа се превърнаха в маратон, продължил цяла нощ, и тримата разбраха, че не всичко е толкова просто, колкото изглеждаше отстрани. Не им помогнаха й трите бутилки бърбън, купени предварително. В крайна сметка обаче триста хиляди долара за шестнадесет часа работа не бяха лошо възнаграждение. И това бе само началото. Тъкър просто им даваше да помиришат големите пари.
Еди все още се тревожеше за последиците от убийството на Анджело. Но вече нямаше връщане назад и трябваше да играе по свирката на Тъкър. Той направи гримаса и погледна през илюминатора на потопения кораб към един остров на север от тях. Слънцето блестеше в прозорците на бившия кръстосвач. Колко хубаво щеше да е, ако си имаше собствен кораб. Еди Морело обичаше риболова. Понякога можеше да води и децата със себе си. Щеше да е чудесно прикритие.
„Или пък ще ходя за раци“ — помисли си той. Вече знаеше какво ядат раците. Еди се изсмя, но внезапно потръпна. Можеше ли да бъде сигурен с тези хора? Те — той — бяха убили Анджело Ворано само преди двадесет и четири часа. Но Анджело не беше член на екипа за разлика от Тони Пиаджи. Той ги свързваше е уличните пласьори и, така да се каже, ги представяше пред обществото. Това го пазеше. Все пак Еди трябваше да мисли и да внимава.