Кели не бе използвал досега този необичаен начин за събиране на информация, но той бе достатъчно приятен, за да му допадне. Седеше в един ъгъл на „Мама Мария“ и бавно ядеше второто си ястие. Бе отказал предложеното му вино под предлог, че е с кола. Синият костюм и късата бизнесменска прическа заслужиха погледите на няколко самотни жени и на келнерката, която определено се заглеждаше в него. За последното бяха помогнали и добрите обноски на Кели. Чудесната храна обясняваше препълнения ресторант. Тълпата пък на свой ред даваше ясно да се разбере защо Тони Пиаджи и Хенри Тъкър предпочитат да се срещат тук. Майк Айло се бе оказал изключително отзивчив човек. „Мама Мария“ вече трето поколение бе собственост на семейство Пиаджи, което още от времето на сухия режим осигуряваше на квартала храна и някои не чак толкова законни услуги. Собственикът бе бонвиван, който посрещаше клиентите си, поздравяваше ги, водеше ги до масите и въобще излъчваше гостоприемството на Стария свят. „Освен това е конте“ — забеляза Кели, който вече бе запаметил лицето, фигурата, жестовете и маниерите на Пиаджи, докато похапваше от калмарите си. В ресторанта влезе един негър в добре ушит костюм. Той, изглежда, познаваше заведението, защото се усмихна на домакинята и изчака няколко секунди да му обърнат внимание.
Пиаджи го забеляза и се насочи към него, като по пътя спря колкото да поздрави някакъв клиент. Той се здрависа с новия посетител и го поведе покрай масата на Кели към стълбите за горния етаж. Никой не им обърна внимание. В ресторанта имаше и други цветнокожи, които бяха третирани като обикновени клиенти. Кели обаче бе сигурен, че те изкарват прехраната си по честен начин. Той прогони ненужните мисли. „Значи това е Хенри Тъкър — човекът, убил Пам.“ Не приличаше на чудовище, но чудовищата рядко имаха ужасен външен вид. За Кели Тъкър приличаше на мишена и отличителните му белези заеха мястото си в мозъка му до онези на Пиаджи. Когато сведе поглед към масата, Джон с удивление забеляза, че вилицата в ръката му е огъната.
— Какво има? — попита Пиаджи, когато се качиха горе.
Като добър домакин той наля и на двамата по чаша кианти, но веднага щом затвори вратата след себе си, лицето на Хенри потъмня.
— Още ги няма.
— Фил, Майк и Бърт ли?
— Не! — избумтя Хенри, макар че имаше предвид „да“.
— Добре, успокой се. С колко материал разполагаха?
— Двадесет кила чиста стока, човече. Това трябваше да стигне за мен, за Филаделфия и за Ню Йорк за доста време.
— Доста стока, Хенри — кимна Тони. — Може би просто не са успели да свършат навреме.
— Досега трябваше да са тук.
— Виж, Фил и Майк са нови и вероятно доста несръчни. Сигурно са като мен и Еди първия път, помниш ли? По дяволите, Хенри, тогава трябваше да се справим само с някакви си пет килограма.
— Аз съм виновен — каза Тъкър, като се чудеше дали наистина е така.
— Хенри — каза Тони и отпи от виното си, като се опитваше да прозвучи спокойно и разумно, — виж сега. Защо се връзваш толкова? Погрижихме се за всички проблеми, нали?
— Нещо не е в ред, човече.
— Какво?
— Де да знам.
— Искаш ли да вземеш една лодка и да отидеш дотам да провериш?
Тъкър поклати глава.
— Ще изгубя много време.
— Срещата ни с другите момчета е чак след три дни. Спокойно. Сигурно вече идват насам.
Пиаджи си мислеше, че разбира тревогата на Тъкър. Вече бе дошло време за големи удари. От двадесет килограма чист хероин щеше да се получи огромно количество стока за улична продажба. Готовите пакетчета с хероин щяха да зарадват клиентите им, които за пръв път плащаха най-високата възможна цена. Тъкър бе работил за този успех в продължение на няколко години. Самото събиране на парите за купуването на чистия хероин си беше голямо мероприятие. Логично беше Хенри да е нервен.