— Тони, ами ако в крайна сметка не е бил Еди?
— Ти твърдеше, че е той, забрави ли? — отвърна раздразнено Пиаджи.
Тъкър не можеше да спори по въпроса. Той просто си бе търсил извинение, за да премахне ненужното усложнение, наречено Еди Морело. Тони отчасти бе познал причините за тревогата му, но имаше и още нещо. Събитията, които бяха започнали в началото на лятото без всякаква причина и спрели по същия начин. Хенри си бе повтарял, че всичко е работа на Еди. Дори бе успял да се убеди в това, но само защото му се искаше да е така. Обаче тъничкият вътрешен гласец, който го бе отвел толкова далеч, твърдеше нещо друго. Сега той отново се бе появил и този път нямаше никакъв Еди, върху когото Тъкър да стовари гнева и тревогите си. Израсъл на улицата и стигнал дотук благодарение на комбинацията от разум, кураж и инстинкт, Тъкър се осланяше най-много на последното си качество. Сега то му казваше, че не може да обясни нещата, които не разбира. Тони имаше право. Несръчността им може би ги бе забавила. Това бе една от причините, поради които подготвяха нова лаборатория в Източен Балтимор. Вече можеха да си го позволят с натрупания опит зад гърба си и с очакваната печалба от продажбите следващата седмица. Тъкър изпи виното си и се успокои. Богатият червен алкохол укроти настръхналите му инстинкти.
— Ще ги изчакам до утре.
— Как беше? — попита рулевият.
Вече се бяха отдалечили на един час път от остров Блъдсуърт и той сметна, че е време да заговори мълчаливия старшина до себе си. В крайна сметка нямаше полза само да стоят и да мълчат.
— Нахранили са шибаните раци! — отвърна Ореза. — Взели са два квадратни метра мрежа, закачили са й бетонни блокчета и са го пратили на дъното. Останали са само костите му!
Служителите от полицейската лаборатория обмисляха как да извадят останките. Ореза бе сигурен, че ще изминат години, докато забрави гледката. Черепът лежеше на една страна, а все още облечените кости се мърдаха от водното течение… или пък от раците в скелета. Старшината не си бе направил труда да разбере точно от какво.
— Наистина кофти — съгласи се рулевият.
— Знаеш ли кой е той?
— Какво искаш да кажеш, Португалец?
— Помниш ли, когато през май с онзи Шарън гонехме човека с платноходката? Обзалагам се, че е същият.
— Да, сетих се. Може и да си прав, шефе.
Бяха му позволили да види всичко. Мислеха си, че му оказват някаква чест, без която Ореза спокойно можеше да мине, но която тогава не можеше да откаже. Не можеше да се разтрепери пред ченгетата, защото и той бе своего рода ченге. След като се бе качил по въжената стълба, за да съобщи за откритието си, Ореза бе видял още три трупа. Те лежаха по очи на палубата на ръждясалия кораб. Всичките бяха мъртви, простреляни в тила и с накълвани от птиците рани. Португалеца едва бе запазил самообладание. Птиците явно имаха достатъчно мозък в главите си, защото не бяха кълвали от хероина.
— Имаше двадесет килограма чист хероин, поне така казаха ченгетата. Това са милиони долари — продължи Ореза.
— Винаги съм казвал, че съм си сбъркал професията.
— За бога, ченгетата явно са доста корави хора. Особено онзи капитан. Изглежда, ще останат там цяла нощ.
— Здрасти, Уоли.
Записът бе отчайващо некачествен. Техникът обясни, че това се дължало на старите телефонни линии и не можел да направи нищо. Телефонната кутия в сградата датирала още от времето на Александър Бел.46
— Какво има? — отвърна леко треперещ глас.
— Онази работа с виетнамския офицер. Сигурен ли си?
— Така ми каза Роджър.
„Бинго!“ — помисли си Ритър.
— Къде го държат?
— Предполагам, че е в Уинчестър заедно с руснака.
— Сигурен ли си?
— Абсолютно. Аз също се изненадах.
— Просто исках да проверя преди… нали знаеш.
— Разбира се, братче.
Линията прекъсна.
— Кой е той? — попита Гриър.
— Уолтър Хикс. Минал е през най-добрите училища, „Джеймс — Андоувър“ и „Браун“. Баща му е голяма клечка — известен банкер, който дръпнал няколко политически струни и, хоп, малкият Уоли подскочил нависоко. — Ритър сви ръката си в юмрук. — Искаш ли да знаеш защо онези хора все още са в лагера? Ето затова.
— И какво възнамеряваш да правиш?
— Не знам.
„Но няма да е нищо законно.“ Самият запис също не бе. Устройството бе монтирано без съдебно разрешение.
— Обмисли всичко внимателно, Боб — предупреди го Гриър. — Не забравяй, че аз също бях там.
— Ами ако Сергей не успее да задвижи нещата достатъчно бързо? Тогава това кретенче ще продължи да си ходи безнаказано, въпреки че е убило двадесет души!
— На мен перспективата също не ми харесва много.