— На мен пък не ми харесва въобще!
— Измяната не е престанала да бъде сериозно престъпление, Боб.
Ритър вдигна поглед.
— Поне така би трябвало да бъде.
Още един дълъг ден. Ореза вече започваше да завижда на момчето, което работеше на фара. Поне семейството му бе с него през цялото време. Португалеца бе баща на най-прекрасното момиченце от цялата детска градина, а го виждаше толкова рядко. „Може би в крайна сметка ще приема предложението за преподавателска работа в Ню Лондон“ — помисли си Ореза. Просто за да поживее една-две години нормален семеен живот. Перспективата да преподава означаваше да се разправя с деца, които някой ден щяха да станат офицери, но Португалеца поне щеше да ги научи какво е да си истински моряк.
Най-тежко му бе да остане насаме с мислите си. Екипажът му вече лягаше в спалното помещение и Ореза също трябваше да бъде при тях, но виденията от изминалия ден го преследваха. Оглозганият от раците скелет и изкълваните от птиците рани щяха още дълги часове да го лишават от сън, ако не ги прогонеше от главата си… В крайна сметка имаше извинение за това, нали? Ореза порови из бюрото си и намери нужната визитна картичка.
— Ало?
— Лейтенант Шарън? Обажда се старшина Ореза от Томас пойнт.
— Не е ли малко късно за телефонни разговори? — попита сопнато Шарън. Бяха го хванали на път за леглото.
— Спомняте ли си, когато през май търсихме онази платноходка?
— Да, защо?
— Мисля, че намерихме вашия човек.
Ореза си помисли, че чува как очите на лейтенанта се разширяват от изненада.
— Разкажи ми по-подробно.
Португалеца изпълни нареждането, без да изпуска нищо. Докато говореше, усещаше как ужасът излиза от него, сякаш го изливаше в телефонната слушалка. Той си нямаше и представа, че всъщност прави точно това.
— Как се казва капитанът, който ръководи разследването?
— Името му е Джой, сър. От областта Съмърсет. Познавате ли го?
— Не.
— А, има и още нещо — спомни си Ореза.
— Какво? — попита Шарън, който бясно си водеше бележки.
— Познавате ли лейтенант Райън?
— Да, работим в един участък.
— Той искаше да потърся един човек на име Кели. А, да! Вие сте го виждали, помните ли?
— Какво искаш да кажеш?
— В нощта, когато търсехме платноходката. На сутринта срещнахме една яхта, сещате ли се? Живее на един остров близо до Блъдсуърт. Както и да е, този Райън искаше да го намеря. Кели се е върнал, сър. Сега сигурно е в Балтимор. Опитах се да се обадя, но лейтенантът бе излязъл, а после отидох на дежурство и така цял ден. Можете ли да му кажете вместо мен?
— Разбира се — отвърна Шарън. Мозъкът му вече работеше трескаво.
35.
ЦЕРЕМОНИЯ ПО ПРИЕМАНЕ
Марк Шарън се намираше в трудно положение. Фактът, че беше корумпирано ченге, съвсем не го правеше глупаво ченге. В интерес на истината лейтенантът бе предпазлив човек и разполагаше с аналитичен ум. Макар и да правеше грешки, той съвсем не бе сляп за тях. Точно такъв бе случаят сега. След като затвори телефона, той легна в празното си легло. Първото нещо, с което трябваше да се съобрази, бе, че Хенри въобще нямаше да се зарадва на разкриването на лабораторията и загубата на трима от хората му. По-лошото бе, че в ръцете на полицията, изглежда, имаше огромно количество хероин, а дори и запасите на Хенри не бяха безкрайни. И най-лошото — човекът или хората, извършили това, бяха на свобода и се занимаваха неизвестно с какво.
Шарън знаеше кой е Кели. Той дори бе възстановил събитията и достигнал до поразяващо съвпадение. Кели бе прибрал Памела Маден от улицата в деня на убийството на Анджело Ворано. Следователно момичето трябва да е било на борда на яхтата му само на пет метра от катера на бреговата охрана след онази бурна и разкъсваща стомаха нощ. Сега Ем Райън и Том Дъглас толкова се интересуваха от Кели, че бяха предприели невероятната стъпка да помолят бреговата охрана за съдействие. Защо? Телефонът бе напълно достатъчен за един разговор със свидетел на престъпление, живеещ извън града. Ем и Том се занимаваха с убийството на Памела Маден и последвалата няколко седмици по-късно серия от убийства. „Богат нехранимайко“ — така Шарън бе описал Кели пред Хенри. Най-добрият следователски екип от отдел „Убийства“ обаче се интересуваше от този човек. Кели обаче бе директно замесен в един от провалите в организацията на Тъкър. Освен това притежаваше яхта и живееше недалеч от лабораторията, която Хенри все още имаше глупостта да използва. Това бе особено дълга и необичайна серия от съвпадения, която ставаше още по-обезпокоителна от осъзнаването, че Шарън вече не бе полицай, разследваш, престъпления. Той сам се бе превърнал в престъпник, част от разследвани престъпления.