— Толкова рано?
— Джеф Хикс ще ръководи кампанията в Масачузетс, Боб. Трябва да работим рамо до рамо. — Макензи погледна госта си. Говореше доста несвързано. — Боб, едно разследване по обвинение в шпионаж в нашата служба може да провали всичко. Ако това, което направихме… Ако операцията ви се разчуе… Искам да кажа, ако всички разберат за случилото се и за провала…
— Съжалявам, Роджър, но малкото копеленце е предало страната си.
— Мога да спра достъпа му до поверителна информация, да го изритам…
— Няма да е достатъчно — каза студено Ритър. — Заради него могат да умрат хора. Няма да се измъкне сух от водата.
— Можем да ти заповядаме…
— Да престъпя законите ли? — попита Ритър. — Защото сме изправени точно пред това. Пред умишлено престъпление.
— Записът ти също е незаконен.
— Това е разследване, свързано с националната сигурност. Забрави ли, че сме във война? Правилата сега са малко по-различни. Освен това съм сигурен, че само да му пусна записа, и той сам ще си изпее всичко — добави уверено Боб.
— И ще рискуваш да поставиш президента в неловко положение? Точно сега? Мислиш ли, че това ще помогне на страната? Ами отношенията ни с руснаците? Моментът е критичен, Боб.
„Нима някога е бил по-различен?“ — въздържа се да попита Ритър.
— Затова съм дошъл да се посъветвам с теб — каза оперативният офицер от ЦРУ.
Той наистина получи нужния му съвет макар и в доста завоалирана форма:
— Не можем да си позволим разследване, което ще доведе до публичен процес. Това е политически неприемливо.
Макензи се надяваше, че е казал достатъчно.
Ритър кимна и се изправи. Пътуването обратно към кабинета му в Ленгли не бе особено приятно. Макар и доволен, че е с развързани ръце, Боб бе изправен пред перспектива, която, макар и желана, не трябваше да се превръща в навик. Първата му работа бе да нареди демонтирането на подслушвателното устройство. Светкавично.
След всичко случило се вестниците първи разпространиха новината. Четвъртата колона на първа страница оповестяваше тройно убийство, свързано с наркотици в заспалата област Съмърсет. Райън направо погълна статията и така и не стигна до спортната страница, която обикновено отнемаше петнадесет минути от времето му.
„Няма начин да не е той — помисли си лейтенантът. — Кой друг би оставил «огромно количество» наркотици и три трупа?“ Тази сутрин за изненада на жена си Райън излезе от къщи четиридесет минути по-рано.
— Госпожа О’Тул?
Санди тъкмо бе приключила сутрешната си обиколка и попълваше някакви формуляри на бюрото си, когато телефонът иззвъня.
— Да?
— Обажда се Джеймс Гриър. Мисля, че вече сте говорили със секретарката ми — Барбара.
— Да, така е. Мога ли да ви помогна с нещо?
— Неприятно ми е да ви безпокоя, но се опитваме да издирим Джон. Не можем да го намерим у дома.
— Да, мисля, че е в града, но не знам точно къде.
— Ще му предадете ли да ми се обади, ако го чуете? Той знае номера ми. Още веднъж се извинявам за безпокойството — каза любезно мъжът от другата страна на линията.
— С удоволствие ще изпълня молбата ви.
„Какво е пък това?“ — зачуди се Санди.
Ставаше все по-объркано. Полицията издирваше Джон и макар че му бе казала, той явно не се притесняваше от това. Сега започваха да го търсят и други хора. Защо? Погледът на Санди падна върху сутрешния вестник. Братът на един неин пациент стоеше в чакалнята и четеше нещо. Едно от заглавията на първа страница гласеше: УБИЙСТВО НА НАРКОМАНИ В СЪМЪРСЕТ.
— Всички се интересуват от този човек — забеляза Франк Алън.
— Какво искаш да кажеш?
Шарън бе дошъл в Западния участък под претекст, че се интересува как върви административното производство, свързано с убийството на Морело. Бе успял да убеди Алън да му предостави показанията на останалите полицаи и на трима случайни свидетели. Тъй като Шарън снизходително се бе отказал от правото си да обжалва, пък и цялата история изглеждаше наред, Алън не виждаше нищо нередно в това да предостави исканите материали. Още повече че Шарън щеше да ги разглежда пред очите му.
— Ами веднага след убийството на онова момиче Дорис Браун в Питсбърг Райън се обади тук, за да ме пита за него. Сега и ти. Какво ви става?
— Името му изплува отнякъде. Не сме сигурни защо и просто искаме да направим бърза проверка. Какво можеш да ми кажеш за него?
— Хей, Марк, нали не си забравил, че си в отпуск? — попита Алън.
— Да не би да искаш да ми кажеш, че скоро няма да се върна на работа? Нали не съм длъжен да изключвам мозъка си извън службата? Не вярвам във вестника да са пуснали статия, че престъпниците също излизат в отпуск.