Алън се опита да се изясни:
— След всичкото внимание, което обръщате на този човек, започвам да си мисля, че е сгазил лука. Май че имам някаква информация за него… Да, точно така, щях да забравя. Чакай малко. — Алън влезе в стаята с досиетата и Шарън се престори, че чете показанията на полицаите. След няколко минути Франк се върна и хвърли една тънка папка в скута му. — Ето.
Папката съдържаше сведения за част от служебните ангажименти на Кели. Шарън видя фотокопие от свидетелството му за завършени водолазни курсове, разрешително за работа като инструктор, снимка и разни други брадясали сведения.
— Пише, че живее на остров. И аз така чух.
— Да, говорил съм с него за това. Странна история. Както и да е, защо се интересуваш?
— Просто името му изплува отнякъде. Сигурно не е нищо важно, но ми се щеше да проверя. Продължавам да чувам слухове за някаква банда, която работела в залива.
— Трябва да изпратя тази папка на Том и Ем. Съвсем бях забравил за нея.
„Още по-добре.“
— Аз тъкмо отивам натам. Искаш ли да им я занеса?
— Ще ми направиш ли тази услуга?
— Разбира се.
Шарън я взе под мишница и излезе. Първата му спирка бе библиотеката „Прат“, където преснима документите от папката за десет цента на страница. После отиде в едно фотостудио, където полицейската значка помогна да му извадят пет увеличени копия от снимката на Кели за по-малко от десет минути. Шарън остави новите си придобивки в колата и слезе до участъка колкото да даде папката на дежурния. Можеше да запази информацията само за себе си, но си помисли, че е по-добре да прилича на нормално ченге, вършещо рутинна работа.
— Какво стана? — попита Гриър зад надеждно затворената врата на кабинета си.
— Роджър твърди, че евентуално разследване ще има неблагоприятни политически последици — отвърна Ритър.
— Е, това не е чак толкова лошо.
— После каза да се оправяме сами — прибави Ритър. „Не точно с тези думи, но смисълът бе такъв.“ Нямаше смисъл допълнително да усложнява нещата.
— Какво означава това?
— Ти как мислиш, Джеймс?
— Откъде дойде това? — попита Райън, когато му донесоха папката.
— Даде ми го един детектив — отвърна младият полицай. — Не го познавам, но каза, че било за вас.
— Добре.
Райън го отпрати и отвори папката. За пръв път виждаше снимката на Джон Терънс Кели. Беше постъпил във флота две седмици след осемнадесетия си рожден ден и останал там… шест години. Уволнил се като боцман. Лейтенантът веднага забеляза, че досието е сериозно цензурирано. Това можеше да се очаква, тъй като полицията се интересуваше главно от водолазните способности на Кели. В папката бе приложено свидетелството му от училището за водолази и инструкторското му удостоверение. В свидетелството нямаше по-ниска оценка от 4,00 — най-високата във флота, — а молбата за постъпване на работа бе придружена с изключително благоприятната препоръка на някакъв адмирал. За да впечатли балтиморската полиция, адмиралът бе приложил и списък с наградите на Кели: флотски кръст, сребърна звезда, бронзова звезда. Виолетово сърце и…
„За бога, този човек е точно такъв, какъвто си го представях.“
Райън остави папката на бюрото си и видя, че тя е част от документите по случая „Гудинг“. Значи отново Франк Алън. Той му се обади.
— Благодаря за информацията за Кели. Откъде се сети за нея?
— Марк Шарън беше при мен — отвърна Алън. — Аз се занимавам със служебното разследване на стрелбата му и той спомена името на Кели. Каза, че се появило в един от случаите му. Съжалявам, приятелю, съвсем бях забравил за тази папка. Той я взе и каза, че ще ти я остави. Кели не е човек, който ще се занимава с наркотици, но…
Думите му преминаха покрай ушите на Райън, който мислеше за нещо друго.
„Сега вече всичко се движи твърде бързо, направо светкавично.“
„Шарън. Той постоянно изниква отнякъде.“
— Франк, имам един труден въпрос. Споменавал ли си на някой друг за обаждането на онзи сержант Майър от Питсбърг?
— Какво искаш да кажеш, Ем? — попита Алън, раздразнен от намека.
— Не твърдя, че ти си се обадил на пресата, Франк.
— Това бе денят, когато Шарън застреля пласьора, нали? — Алън се замисли. — Може и да съм му казал нещо… Той е единственият човек освен сержанта, с когото се сещам да съм говорил през онзи ден.
— Добре, Франк, благодаря.
Райън затвори и набра номера на полицейския участък в Съмърсет.
— Капитан Джой — чу той един много изморен глас.
Капитанът умираше за сън и би се съгласил да легне дори и на затворническа легло. И тъй като по традиция полицейският участък в Съмърсет изпълняваше ролята и на затвор, Джой бе прекарал четири и половина часа от нощта точно в такова легло. Вече му се искаше животът да продължи постарому, въпреки че този случай можеше да му донесе майорски чин.