— Обажда се лейтенант Райън от градската полиция, отдел „Убийства“.
— Я, градските големци внезапно се заинтересуваха от нас — изкоментира сухо Джой. — Какво искате да знаете?
— Какво намеквате?
— Намеквам, че снощи един от хората ви едва не ме вдигна от леглото с обаждането си. Някакъв си лейтенант Шеър или нещо подобно. Не му записах името. Каза, че можел да идентифицира един от труповете… това го записах някъде. Съжалявам, вече се превръщам в зомби.
— Можете ли да ми разкажете? Ще се задоволя и с кратката версия.
Оказа се, че кратката версия всъщност е доста пространна.
— Значи жената е задържана?
— Да, при нас е.
— Капитане, задръжте я, докато не ви наредя нещо друго. Извинете, моля ви, задръжте я при вас. Тя може да се окаже свидетелка по серия убийства.
— Да, вече го знам — напомни му капитанът.
— Имам предвид две тежки убийства при нас, сър. Вече девет месеца работя по тях.
— Няма да мърда никъде — обеща Джой. — Ние също трябва доста да си поговорим с нея, а адвокатът й се оказа сговорчив.
— Нищо повече ли не се знае за стрелеца?
— Само това, което вече ви казах: мъж, бял, около метър и осемдесет. Момичето твърди, че лицето му е било боядисано в зелено.
Джой не бе включил тази подробност в предварителния си доклад.
— Какво?
— Твърди, че лицето и ръцете му били боядисани със зелена боя, предполагам, че е нещо като камуфлаж. Има и още нещо — прибави Джой. — Той явно е отличен стрелец. И тримата са убити с по един куршум в тила, попаднал на едно и също място. Почти перфектно.
Райън отново отвори папката пред себе си. В списъка от награди на Кели фигурираше и такава за отлична стрелба — както с пушка, така и с пистолет.
— Ще ви се обадя пак, капитане. Изглежда, сте се справили отлично за човек, който не се занимава често с убийства.
— Надявам се скоро отново да се заема с нарушителите по пътищата — отвърна Джой и затвори телефона.
— Подранил си — забеляза Дъглас, който бе закъснял. — Чете ли вестника?
— Приятелят ни се е завърнал и отново се е хванал на работа — каза Райън и му подаде снимката.
— Тук е доста млад — забеляза сержантът.
— Три „Виолетови сърца“ могат доста да състарят човек. — Райън разказа на Дъглас какво е научил. — Искаш ли да отидеш до Съмърсет и да разпиташ момичето?
— Мислиш, че…
— Да, мисля, че най-сетне имаме свидетел. Освен това си имаме и информатор.
Лейтенантът му обясни подробностите шепнешком.
Беше се обадил само за да чуе гласа й. Намираше се толкова близо до целта си, че си позволяваше да гледа и зад нея. Това не бе много професионално, но въпреки целия си професионализъм Кели си оставаше човек.
— Къде си, Джон?
Тонът й бе дори по-настойчив от предния ден.
— Имам една квартира — позволи си да каже Кели.
— Получих съобщение за теб. Обади се Джеймс Гриър и каза, че трябва да му звъннеш.
— Добре.
Кели направи гримаса. Трябваше да свърши тази работа още вчера.
— За теб ли пишат вестниците?
— Какво искаш да кажеш?
— Тримата убити на източния бряг — прошепна Санди.
— Ще ти се обадя пак — каза Кели веднага щом почувства ледените тръпки. По понятни причини Джон предпочиташе да не му носят вестници, но сега трябваше да намери отнякъде. Спомни си, че на ъгъла има павилионче. Един поглед му бе достатъчен.
„Какво знае тя за мен?“
Беше твърде късно за самообвинения. Със същия проблем се бе сблъскал и при Дорис. Докато Кели вършеше работата си, момичето спеше. Изстрелите я бяха събудили. Той я бе завел със завързани очи до брега, бе й обяснил, че Бърт е възнамерявал да я убие, и й бе дал достатъчно пари, за да хване отнякъде автобус. Въпреки наркотиците момичето бе шокирано и изплашено. Но ченгетата вече я бяха хванали. „Как, по дяволите, е станало това?“
„Няма значение, синко, важното е, че е при тях.“
В един момент светът около Кели се промени.
„Добре, какво ще правиш сега?“ Той се върна в апартамента си, но мисълта не излизаше от главата му.
За начало трябваше да се избави от 45-милиметровия пистолет. Това вече бе решено. Дори и да не бе оставил никакви следи, пистолетът бе някаква връзка. Само да успее да изпълни и тази задача, и всичко щеше да свърши. Но сега имаше нужда от помощ. Откъде можеше да я получи, ако не от хората, за които бе убивал?
— Адмирал Гриър, моля. Обажда се господин Кларк.