— Изчакайте момент.
— Забрави ли, че трябваше да се обадиш още вчера? — попита друг глас.
— Мога да бъда при вас след два часа.
— Ще те чакам.
— Къде е Каз? — попита Максуел.
Беше достатъчно ядосан, за да използва умалителното име на приятеля си. Старшината, който се грижеше за кабинета му, го разбра.
— Вече се обаждах у тях, сър. Никой не отговаря.
— Странно.
— Искате ли да пратя някого в Болинг да провери, сър?
— Добра идея — кимна Максуел и се върна в кабинета си.
След десет минути един сержант от военна полиция се отправи към няколкото къщи, обитавани от висши офицери, служещи в Пентагона. На табелата пред къщата пишеше, че в нея живее контраадмирал К. П. Подулски, а под името имаше нарисувани авиаторски криле. Сержантът бе само двадесет и три годишен и рядко контактуваше с адмирали, но сега имаше заповед да провери дали не се е случило нещо нередно. Сутрешният вестник лежеше на стълбите. В гаража имаше две коли, а на предното стъкло на едната — пропуск за Пентагона. Сержантът знаеше, че адмиралът и съпругата му живеят сами. Той събра кураж и почука твърдо, но тихо по вратата. Нищо. Сержантът опита със звънеца. Отново нямаше отговор. „А сега какво?“ — зачуди се младежът. Цялата база бе държавна собственост и той имаше право при определени обстоятелства да влиза във всяка къща. Освен това изпълняваше заповед и лейтенантът му сигурно щеше да се застъпи за него. Сержантът отвори вратата. Вътре бе тихо. Той огледа първия етаж, но не намери нищо необичайно. Младежът извика няколко пъти и след като не получи отговор, реши да се качи горе. Сержантът сложи ръка на кобура си и се заизкачва по стълбите…
Адмирал Максуел пристигна след двадесет минути.
— Сърдечен удар — обясни военният лекар. — Вероятно го е получил, докато е спял.
Това обаче не се отнасяше за съпругата на Подулски, която лежеше до него. „Тя бе толкова хубава — помисли си Дъч Максуел — и толкова смазана от скръб по загиналия си син.“ Наполовина пълната с вода чаша бе сложена върху носна кърпичка, сякаш за да не повреди дървената нощна масичка. Дори отново бе затворила металната тубичка с хапчета, преди да легне до съпруга си. Дъч погледна към дървения гардероб. Бялата риза на Каз висеше там, готова за поредния ден в служба на втората му родина. Виждаха се и златните криле, както и няколкото почетни ленти. Най-горната бе светлосиня с пет бели звезди. Днес двамата трябваше да се срещнат и да говорят за пенсионирането. Можеше и да прозвучи странно, но Дъч не бе изненадан от смъртта на приятеля си.
— Нека Бог се смили над душата му — каза адмирал Максуел пред единствената жертва на операция ЗЕЛЕН ЧИМШИР.
„Какво да кажа?“ — чудеше се Кели, докато влизаше през портала. Въпреки пропуска пазачът го изгледа доста продължително. Вероятно се питаше толкова ли зле плаща управлението на оперативните си служители, че им се налага да карат таратайки. Кели спря фолксвагена в паркинга за гости, защото мястото там му изглеждаше по-добро, отколкото в служебния. Още във фоайето го посрещна един служител от охраната, който го поведе нагоре. Сега всичко наоколо изглеждаше по-заплашително. По коридорите постоянно вървяха анонимни хора, които не си продумваха. Не след дълго стените на сградата щяха да станат мълчаливи изповедници на душа, която все още не бе решила дали е грешна или не. Кели за пръв път влизаше в кабинета на Ритър. Той се намираше на четвъртия етаж и бе удивително малък. Джон мислеше Боб за важен човек и той действително бе такъв въпреки непретенциозния си кабинет.
— Здравей, Джон.
Адмирал Гриър все още не можеше да се оправи от новината, съобщена му преди половин час от Дъч Максуел. Гриър му посочи един стол. За неудоволствие на Кели Ритър пушеше.
— Радвате ли се, че сте отново у дома, господин Кларк? — попита оперативният офицер. На бюрото му се виждаше брой на „Вашингтон Пост“ и Кели с изненада установи, че и тук тройното убийство в Съмърсет бе на първа страница.
— Да, може и така да се каже. — Домакините уловиха колебанието в гласа на госта си. — Защо ме извикахте?
— Казах ти го още на самолета. Може да се окаже, че пленяването на руския офицер все пак е в състояние да спаси хората ни. Нужни са ни хора, които умеят да мислят и да действат едновременно. Ти си такъв човек. Предлагам ти работа в моя отдел.
— И какво ще правя?
— Каквото ти наредим — отвърна Ритър. Той вече имаше нещо наум.
— Но аз дори не съм завършил колеж.
Ритър измъкна една дебела папка от бюрото си.
— Изпратиха ми го от Сейнт Луис. — Кели разпозна бланките. Бе пълното му лично досие от флота. — Трябвало е да приемеш колежанската стипендия. Резултатите ти от тестовете за интелигентност са по-високи, отколкото предполагах. Излиза, че имаш по-голяма дарба за изучаване на езици от мен. Двамата с Джеймс няма да настояваме на изискванията за образование.