— Какво ли е имало тук? — обърна се Тъкър към Пиаджи просто за да подхване разговор.
— Не те разбирам.
— Имам предвид, когато корабът е плавал. Прилича на каюта или нещо такова — каза той, като запечата последното пликче и го остави в хладилния сандък за бирата. — Никога не съм се замислял. — И това беше самата истина.
— Може да е била капитанската каюта, а? — предположи Тони. Разговорът отвличаше вниманието му, а той вече бе изморен до смърт от нощната работа.
— Възможно е. Намира се доста близо до мостика.
Хенри стана, протегна се и се зачуди защо точно той трябва да върши най-трудното. Отговорът бе прост. Тони бе човек на „фамилията“. Еди се натискаше да стане такъв. „Никога няма да успее. Също както и Анджело“ — помисли си доволно Хенри Тъкър. Той никога не бе имал доверие на Анджело и най-после успя да реши проблема. Единственото сигурно нещо в тези хора бе думата им. Те щяха да държат на нея, докато Хенри ги свързваше със суровия материал — нито минутка повече. Тъкър въобще не си правеше илюзии. Анджело си бе свършил работата — да го запознае с Тони и Еди. Смъртта му им правеше точно толкова впечатление, колкото щеше да им направи и неговата собствена — никакво. „Всеки може да бъде полезен с нещо“ — каза си Тъкър, докато затваряше бирения сандък. В крайна сметка раците също трябваше да ядат.
С малко повечко късмет за известно време нямаше да има други убийства. Тъкър не страдаше от излишни скрупули, но мразеше усложненията, а те често вървяха заедно с убийствата. Добрият бизнес трябваше да тече гладко, без много шум, да прави достатъчно пари за всички, така че дори и купувачите в края на веригата да са доволни. Азиатският хероин бе хубав, приготвен правилно и добре размесен с безобидни съставки, гарантиращи на купувачите спокойно бягство от действителността, която се опитваха да забравят. Усещането щеше да ги накара да потърсят отново същите пласьори, които можеха да вдигнат цената заради качеството на стоката. Вече бяха измислили и търговската марка: „Азиатска сладост“.
Името, разбира се, криеше риск. То даваше на полицията нишка, която да проследи. Можеше да ориентира въпросите им, но бизнесът с добра стока винаги носеше рискове. Именно заради това Хенри се бе подсигурил с опитни, влиятелни и надеждни партньори. „Лабораторията“ му също бе добре избрана с оглед на сигурността. Нищо не можеше да остане скрито на по-малко от пет мили, а бързата моторница улесняваше бягството. Разбира се, имаше риск, но целият живот бе безкраен риск, а който не рискува, не печели. Надницата на Хенри Тъкър за един работен ден възлизаше на сто хиляди необлагаеми долара и той бе готов да поеме доста рискове за тях. Щеше да даде доста повече, за да задържи връзките па Пиаджи, особено пък сега, когато бе заинтересувал италианците. Скоро амбицията му щеше да запали и тях.
Катерът с новите винтове от Соломонс пристигна с няколко минути по-рано от уреченото. Лекарите не бяха казали на Кели, че Пам трябва постоянно да е заета, но той и сам можеше да се досети за това лечение. Джон отново докара малкия компресор на дока и й обясни как да регулира прихода на кислород, като внимава за движението на стрелката на манометъра. После извади необходимите му инструменти и ги сложи настрана.
— Щом вдигна един пръст, ми подаваш това. Два пръста са онова, а три — най-крайното.
— Добре — отвърна впечатлена Пам. Джон малко преиграваше, но това нямаше значение.
Кели слезе по стълбичката във водата и първата му работа бе да провери валовете, и двата изглеждаха в добро състояние. Той вдигна един пръст над водата и получи необходимия ключ, с който разви остатъците от винтовете. Кели ги подаде един по един. Цялата операция му отне само петнадесет минути, след което новите блестящи винтове бяха прикрепени към местата им заедно с предпазните аноди. Той внимателно огледа руля и реши, че спокойно ще изкара до края на годината, макар че Сам трябваше да го наглежда. Когато се показа над водата, Кели отново изпита обичайното облекчение да диша въздух без гумен вкус.
— Колко ти дължа? — попита Роузън.
— За какво?
Кели остави екипировката си и изключи компресора.
— Винаги плащам на хората за труда им — отвърна малко самодоволно хирургът.
Джон се засмя.
— Виж какво, ако някога имам нужда от операция, можеш да ми я направиш гратис. Така ли се изразявате помежду си?