— Сигурно — повдигна рамене Кели. — Не съм го теглил. Има и още нещо. Струва ми се, че знам как наркотиците влизат в страната. Найлоновите пликчета миришат на течността за балсамиране. Хероинът е азиатски.
— Да? — подкани го Ритър.
— Не разбирате ли? Азиатски хероин. Балсамираща течност. Идва от източното крайбрежие. Нима не е очевидно? Използват телата на загиналите ни войници, за да вкарват проклетата отрова.
„Това момче умее да мисли аналитично.“
Телефонът на Ритър иззвъня. Беше вътрешна линия.
— Казах да не ме безпокоят — изръмжа оперативният офицер.
— Обажда се „Бил“, сър. Твърди, че е важно.
„Времето не може да бъде по-подходящо“ — помисли си капитанът. Пленниците бяха изведени навън в тъмнината. Все още нямаше електричество и единственото осветление идваше от фенерчетата и няколкото завързани една за друга факли. Краката на пленниците бяха оковани във вериги, а ръцете им — вързани зад гърба. Всички ходеха леко приведени напред. Така можеха да ги контролират по-лесно. Унижението бе важна част от церемонията и до всеки затворник вървеше войник, който често го сръгваше. „Хората ми заслужават това удоволствие“ — помисли си капитанът. Те се бяха подготвяли усърдно и не след дълго щяха да поемат на юг, за да довършат освобождението и обединението на страната си. Американците изглеждаха объркани и очевидно изплашени от тази внезапна промяна в режима им. През последната седмица животът им изглеждаше спокоен. „Може би предното събиране на групата бе грешка?“ — запита се капитанът. Вероятно срещата бе събудила някаква солидарност у американците, но урокът, получен от момчетата му, си струваше. Капитанът бе сигурен, че скоро те щяха да убиват много по-големи групи американци от тази, и се налагаше да започнат отнякъде. Той изкрещя някаква заповед.
Двадесетте войници като един вдигнаха оръжието си и повалиха хората пред себе си на земята. След първия удар само един американец остана прав, но вторият сломи съпротивата му.
Захариас бе изненадан. За пръв път от заминаването на Коля преди месец го удряха. Прикладът на автомата му изкара въздуха. Гърбът вече го болеше от неотминалата контузия при катапултирането и мъчителния начин, по който ги бяха накарали да вървят. Стоманеният приклад на АК-47 мигновено бе изкарал от равновесие слабото му и наранено тяло. Захариас падна на една страна и се опита да сгъне краката си, за да се предпази. Усети, че до него лежи друг пленник. Ритниците започнаха почти веднага. Робин не можеше дори да покрие лицето си с ръце, защото те бяха болезнено извити зад гърба му. Това му позволи да види очите на врага. Бе не повече от седемнадесетгодишно момче с почти момичешка външност. Лицето му имаше абсолютно кукленско изражение — същите празни очи, същите замръзнали черти. Виетнамецът не показваше никаква ярост, дори не скърцаше със зъби, а просто го риташе, както би ритал футболна топка. Захариас не можеше да мрази момчето, но можеше да презира жестокостта му. Въпреки че първият ритник счупи носа на американския полковник, той продължи да гледа. Робин Захариас бе видял бездните на отчаянието, бе осъзнал факта, че се е пречупил и е издал информацията, която знае, но освен това бе имал време да го разбере. „Ти не си по-голям страхливец, отколкото герой — каза си Робин. — Ти си просто човек.“ Щеше да понесе болката като физическо наказание за грешката си и щеше да продължи да моли Бог за сили. Полковник Захариас не сваляше замъглените си от болка очи от лицето на измъчващото го дете. „Ще оцелея. Преживявал съм и по-страшни неща, но дори и да умра, пак си оставам по-добър човек, отколкото ти някога ще успееш да станеш — казваше лицето му. — Преживял съм самотата, а тя е по-страшна от това, хлапако.“ Робин вече не се молеше за избавление. То бе дошло отвътре и сега Захариас можеше да посрещне смъртта, както бе посрещнал слабостта и неуспеха си.
Офицерът им отново изкрещя някаква заповед и войниците се отдръпнаха. Робин получи един последен ритник. Беше разкървавен, не можеше да отвори едното си око, а болката и кашлицата раздираха гърдите му, но все още дишаше. Все още бе американец, преживял поредното изпитание. Той погледна капитана, командващ войниците. За разлика от мъчителя на Робин по лицето на офицера бе изписан гняв. Захариас се зачуди защо.
— Изправете ги! — изкрещя капитанът.
Оказа се, че двама от американците са изгубили съзнание, и се наложи да ги вдигнат по двама от войниците му. Това беше най-доброто, което виетнамският офицер можеше да направи за момчетата си. Заслужаваха да ги убият, но заповедта в джоба му го забраняваше, а неизпълнението на заповеди във виетнамската армия се наказваше строго.