Робин вече гледаше право в очите на момчето, което го бе ритало. Лицата им бяха само на една педя разстояние. В очите на виетнамеца нямаше никакви чувства, но Захариас също го гледаше с празен поглед. Чувстваше, че участва в един миниатюрен личен дуел на воли. Въпреки че не си размениха и дума, двамата дишаха тежко — единият от болка, а другият от напрежение.
„Искаш ли отново да опиташ някой ден? Да застанем един срещу друг като мъже. Мислиш ли, че ще се справиш, синко? Срам ли те е от стореното? Струваше ли си да го правиш? Чувстваш ли се по-мъжествен, хлапако? Аз лично не мисля така. Може и да го прикриваш, но и двамата знаем кой спечели този рунд, нали?“ Войникът застана от едната страна на Захариас. Очите му бяха все ТАКА безмълвни, но пръстите му се вкопчиха в ръката на пленника. Робин прие това като лична победа. Въпреки всичко хлапето все ОЩЕ се страхуваше от него. Именно самолетът на Захариас раздираше небесата над Виетнам. Сигурно го мразеха, но се страхуваха от него. В крайна сметка насилието бе оръжие на тълпата и онези, които си служеха с него, го знаеха не по-зле от тези, които го изпитваха на гърба си.
Захариас се спъна и едва се задържа прав. Стойката не му позволяваше да вдигне глава и той не видя камиона, докато не се приближиха съвсем близо до него. Той беше стара руска машина, на чиято каросерия вместо платнище имаше ограда от бодлива тел. Така пленниците не можеха да избягат, а и всички ги виждаха. Щяха да ги водят някъде. Робин нямаше ни най-малка представа къде се намира и не можеше да предполага къде ще го водят. „Не може да е по-зле от това място и въпреки всичко оцелях“ — помисли си Захариас, когато камионът под него се разтресе. Лагерът изчезна в тъмнината, а с него и най-ужасната част от живота му. Полковникът наведе глава и прошепна благодарствена молитва. После, за пръв път от месеци насам, се помоли за избавление, каквото и да означаваше това.
— Заслугата е изцяло твоя, господин Кларк — каза Ритър след дълъг и многозначителен поглед към току-що поставената на вилката слушалка.
— Не мислех, че ще стане точно по този начин, сър.
— Вярно е, но вместо да убиеш онзи руснак, ти си го взел със себе си. — Ритър погледна адмирал Гриър, но Кели не видя кимването, което щеше да промени живота му.
— Иска ми се Каз да бе научил.
— Какво знаят?
— Държат Ксанта в полицейското управление на Съмърсет. Какво може да им каже тя? — попита Шарън.
На срещата присъстваше и Тони Пиаджи. Двамата се срещаха за пръв път. Бяха се събрали във вече готовата за работа лаборатория в Източен Балтимор. „Няма да е зле, ако не идвам повече тук“ — помисли си Шарън.
— Това е лошо — забеляза Пиаджи и другите двама се раздразниха от лекомислието му, докато не продължи: — Все пак мисля, че ще се справим. Първата ни работа ще е да се справим с доставката за моите приятели.
— Изгубихме двадесет кила, човече — забеляза мрачно Тъкър.
Той вече знаеше какво е страх. Явно по улиците на Балтимор имаше нещо, от което човек си заслужаваше да се страхува.
— Имаш ли още?
— Да, при мен има още десет.
— У дома ли ги държиш? — попита удивено Пиаджи. — За бога, Хенри!
— Кучката не знае къде живея.
— Но знае името ти, Хенри. Полицията може да направи много с едно име — забеляза Шарън. — Защо, по дяволите, си мислиш, че държа хората си настрана от твоите?
— Трябва да преустроим цялата организация — продължи спокойно Пиаджи. — Можем да го направим. Трябва да се преместим, но това е лесната част от работата. Хенри, стоката ти пристига от друго място, нали? Ти ще се преместиш там, а ние ще се изнесем оттук. Така, значи преместването на операцията не е проблем.
— Така губя местните…
— Зарежи местните, Хенри! Ще поема доставките за цялото източно крайбрежие: Помисли разумно, за бога! Ще изГУБИШ около двадесет и пет процента от планираната си печалба — можем да го наваксаме за две седмици. Престани да разсъждаваш като еднодневка.
— Освен това ще трябва да се погрижим за прикриването на следите — намеси се Шарън, заинтересуван от вижданията на Пиаджи за бъдещето. — Ксанта е само някаква наркоманка. Когато са я заловили, е била надрусана. Ако не разполагат с нищо друго, тя няма да им свърши никаква работа. Преместването би трябвало да уреди нещата.
— Другите трябва да изчезнат. Бързо — настоя Пиаджи.
— Без Бърт съм с вързани ръце. Мога да се обадя на едни познати…
— В никакъв случай, Хенри! Искаш нови хора, така ли? Тогава ще се обадя във Филаделфия. Там имаме двама в запас, помниш ли? — Пиаджи видя утвърдителното кимване на Хенри и продължи: — Освен това не бива да дразним приятелите ми. Трябват ни двадесет килограма готова стока, и то бързо.