— Имам само десет — забеляза Хенри.
— Аз знам къде има още. Ти също. Нали така, лейтенант Шарън?
Въпросът така стресна полицая, че той забрави да им каже нещо, което засягаше лично него.
36.
ОПАСНИ НАРКОТИЦИ
Трябваше да погледне в себе си. Никога не бе вършил подобно нещо по заповед на други. Освен във Виетнам, разбира се, но там обстоятелствата бяха съвсем различни. Задачата изискваше да се върне обратно в Балтимор, което сега бе не по-малко опасно от останалите неща, които вършеше. Кели разполагаше с нови документи, но те бяха на името на мъртъв човек — ако някой си направеше труда да провери, разбира се. Джон с известна носталгия си спомни времето, когато градът разделен на две части — едната сравнително малка и опасна, а другата доста по-голяма и безопасна. Но това време бе отминало. Сега всичко бе опасно. Полицията вече знаеше името му. Скоро може би щяха да разполагат и със снимка, което означаваше, че от всяка полицейска кола — струваха му се ужасно много — могат да го забележат. По-лошото бе, че Джон не можеше да се защитава. Не можеше да си позволи да убие полицай.
И сега това… Днес нещата се бяха объркали ужасно. Само преди двадесет и четири часа Кели виждаше крайната си цел, а сега се чудеше дали някога ще успее да я достигне.
„Мога ли до края на живота си да живея с това на съвестта?“
Докато караше на юг по пътя между Балтимор и Вашингтон, Кели си спомни часовете по английски в училище. Аристотеловите схващания за трагичното. Героят трябва да има трагичен ореол и сам да предизвиква съдбата си. Каква бе трагедията на Кели? Той обичаше твърде силно и ужасно много вярваше на скъпите за него хора и неща. Нямаше връщане назад. Въпреки че бягството можеше да спаси живота му, то със сигурност щеше да го отрови. Така че трябваше да поеме рисковете и да довърши започнатото.
Надяваше се, че Ритър разбира какво го кара да изпълни нареждането му. Джон просто не можеше да се обърне и да избяга. Не и от Пам. Не и от пленниците във виетнамския лагер. Той поклати глава. И все пак му се искаше да го бяха помолили за нещо друго.
Пътят постепенно премина в градска улица — авеню „Ню Йорк“. Слънцето отдавна се бе скрило. Есента наближаваше и влажната жега скоро щеше да изчезне. Футболният сезон щеше да започне, бейзболният да свърши и годините да продължат да се нижат.
„Питър е прав — помисли си Хикс. — Трябва да остана.“ Баща му по свой начин също влизаше в системата. Щеше да даде пари за предизборната кампания, да стане неин координатор и да се превърне в едно от най-важните политически същества. Президентът щеше да бъде преизбран и да възвърне инвестициите на Хикс. Тогава вече наистина можеха да влияят на събитията. Провалянето на нападението над лагера беше най-значимият успех в живота му. „Да, да, всичко си идва по местата“ — помисли си той и запали третата си цигара с марихуана за вечерта. Телефонът иззвъня.
— Как я караш?
Беше Питър.
— Добре съм, старче. А ти?
— Имаш ли малко свободно време? Искам да поговорим ЗА НЕЩО.
Хендерсън едва се сдържа да не изругае. Можеше да се закълне, че Уоли отново е дрогиран.
— Защо не наминеш след половин час?
— Ще се видим.
Само след минута на вратата се почука. Хикс изгаси цигарата и отиде да отвори. Не можеше да е Питър. А някое ченге? За щастие не беше.
— Вие ли сте Уолтър Хикс?
— Да, а вие кой сте?
Човекът бе на неговата възраст, макар и да не изглеждаше толкова изискан.
— Джон Кларк. — Посетителят се огледа нервно. — Ако нямате нищо против, бих искал да поговорим няколко минути.
— За какво?
— За ЗЕЛЕН ЧИМШИР.
— Какво искате да кажете?
— Трябва да научите някои неща — отвърна Кларк.
Джон вече работеше в управлението и името му бе Кларк. Това някак си улесняваше нещата.
— Влезте, но разполагам само с няколко минути.
— Напълно достатъчно. И без това не искам да оставам дълго.
Кларк прие подканващия жест да влезе и веднага усети острата миризма на горящо въже. Хикс го покани на стола срещу себе си.
— Мога ли да ви предложа нещо?
— Не, благодаря — отвърна Джон, като внимаваше къде слага ръцете си. — Бях там.
— Къде?
— В лагера. Върнах се миналата седмица.
— Участвали сте в отряда? — попита любопитно Хикс, който все още не виждаше току-що влязлата в апартамента му опасност.
— Точно така. Аз съм човекът, който доведе руснака тук — каза спокойно посетителят му.
— Отвлекли сте съветски гражданин? Защо, по дяволите, е трябвало да го правите?
— Сега не е толкова важно защо съм го направил, господин Хикс. По-важен е един от документите, открити у него. Той представлява заповед за организиране на подготовка за убийството на нашите военнопленници.
— Това е неприятно — забеляза Хикс и леко поклати глава.
„О, кучето ви умряло? Колко неприятно.“
— Нищо ли не означават думите ми за вас? — попита Кларк.
— Означават, разбира се, но хората трябва да рискуват. Чакайте малко. — Хикс втренчи поглед и Кели видя как се опитва да открие нещо, което му убягва. — Чух, че сте заловили и командира на лагера, нали?
— Не, аз го убих със собствените си ръце. Тази информация е била съобщена на шефа ви, за да се разбере името на човека, провалил операцията. — Кларк се наклони напред. — Този човек сте вие, господин Хикс. Аз бях във Виетнам. Всичко бе готово. Сега онези пленници трябваше да са при семействата си. Всичките двадесет човека.
Хикс пропусна думите му покрай ушите си.
— Не съм искал смъртта им. Вижте, както вече ви казах, хората трябва да мислят за последиците от рисковете, които поемат. Не разбирате ли, че просто не си е заслужавало? И какво ще правите сега? Ще ме арестувате ли? На глупак ли ви приличам? Операцията беше секретна. Не можете да я разкриете, защото рискувате да провалите мирните преговори, а Белият дом няма да го допусне.
— Точно така. Дойдох да ви убия.
— Какво? — едва не се изсмя Хикс.
— Предали сте родината си. Предали сте двадесет мъже.
— Вижте, това е въпрос на гледна точка.
— Това също, господин Хикс.
Кларк бръкна в джоба си и извади найлоново пликче. В него имаше хероин, лъжичка, спринцовка и игла, взети от тялото на стария му приятел Арчи. Джон хвърли пликчето в скута на Хикс.
— Няма да го направя.
— Чудесно. — Иззад гърба на Джон се появи голям войнишки нож. — И така съм убивал хора. Във Виетнам останаха двадесет човека, които сега трябваше да си бъдат у дома. Вие откраднахте живота им. Изборът е ваш, господин Хикс.
Лицето на Уоли побледня, а очите му се разшириха.
— Хайде сега, нали не искате да кажете…
— Командирът на лагера бе враг на страната ми. Вие също. Разполагате с една минута.
Хикс погледна ножа, който Кларк въртеше в ръката си, и разбра, че няма шанс. Никога не бе виждал очи като тези на човека срещу себе си, но знаеше какво означават.
Докато чакаше, Кели си мислеше за миналата седмица, когато седеше в калта сред падащия дъжд само на неколкостотин метра от двадесет мъже, които сега трябваше да са на свобода. Изведнъж му стана по-леко, макар че искрено се надяваше никога вече да не изпълнява подобни заповеди.
Хикс се огледа с надеждата да види нещо, което може да промени обстановката. Стрелките на часовника на полицата стояха като препарирани. През 1962 година в „Андоувър“ Хикс бе размишлявал върху смъртта и бе построил живота си на базата на тази теоретична картина. За Уолтър Хикс светът представляваше един изписан върху хартия химически преход, който трябваше да се изравни. Едва сега обаче разбра, че не е човекът с молива, а просто една от променливите във формулата. Замисли се дали да не скочи от стола, но посетителят му вече се накланяше напред и приближаваше ножа. Острието му изглеждаше така добре наточено, че Хикс започна да се задушава. Уоли отново погледна часовника. Стрелката на секундите все пак се движеше.