— Отвлекли сте съветски гражданин? Защо, по дяволите, е трябвало да го правите?
— Сега не е толкова важно защо съм го направил, господин Хикс. По-важен е един от документите, открити у него. Той представлява заповед за организиране на подготовка за убийството на нашите военнопленници.
— Това е неприятно — забеляза Хикс и леко поклати глава.
„О, кучето ви умряло? Колко неприятно.“
— Нищо ли не означават думите ми за вас? — попита Кларк.
— Означават, разбира се, но хората трябва да рискуват. Чакайте малко. — Хикс втренчи поглед и Кели видя как се опитва да открие нещо, което му убягва. — Чух, че сте заловили и командира на лагера, нали?
— Не, аз го убих със собствените си ръце. Тази информация е била съобщена на шефа ви, за да се разбере името на човека, провалил операцията. — Кларк се наклони напред. — Този човек сте вие, господин Хикс. Аз бях във Виетнам. Всичко бе готово. Сега онези пленници трябваше да са при семействата си. Всичките двадесет човека.
Хикс пропусна думите му покрай ушите си.
— Не съм искал смъртта им. Вижте, както вече ви казах, хората трябва да мислят за последиците от рисковете, които поемат. Не разбирате ли, че просто не си е заслужавало? И какво ще правите сега? Ще ме арестувате ли? На глупак ли ви приличам? Операцията беше секретна. Не можете да я разкриете, защото рискувате да провалите мирните преговори, а Белият дом няма да го допусне.
— Точно така. Дойдох да ви убия.
— Какво? — едва не се изсмя Хикс.
— Предали сте родината си. Предали сте двадесет мъже.
— Вижте, това е въпрос на гледна точка.
— Това също, господин Хикс.
Кларк бръкна в джоба си и извади найлоново пликче. В него имаше хероин, лъжичка, спринцовка и игла, взети от тялото на стария му приятел Арчи. Джон хвърли пликчето в скута на Хикс.
— Няма да го направя.
— Чудесно. — Иззад гърба на Джон се появи голям войнишки нож. — И така съм убивал хора. Във Виетнам останаха двадесет човека, които сега трябваше да си бъдат у дома. Вие откраднахте живота им. Изборът е ваш, господин Хикс.
Лицето на Уоли побледня, а очите му се разшириха.
— Хайде сега, нали не искате да кажете…
— Командирът на лагера бе враг на страната ми. Вие също. Разполагате с една минута.
Хикс погледна ножа, който Кларк въртеше в ръката си, и разбра, че няма шанс. Никога не бе виждал очи като тези на човека срещу себе си, но знаеше какво означават.
Докато чакаше, Кели си мислеше за миналата седмица, когато седеше в калта сред падащия дъжд само на неколкостотин метра от двадесет мъже, които сега трябваше да са на свобода. Изведнъж му стана по-леко, макар че искрено се надяваше никога вече да не изпълнява подобни заповеди.
Хикс се огледа с надеждата да види нещо, което може да промени обстановката. Стрелките на часовника на полицата стояха като препарирани. През 1962 година в „Андоувър“ Хикс бе размишлявал върху смъртта и бе построил живота си на базата на тази теоретична картина. За Уолтър Хикс светът представляваше един изписан върху хартия химически преход, който трябваше да се изравни. Едва сега обаче разбра, че не е човекът с молива, а просто една от променливите във формулата. Замисли се дали да не скочи от стола, но посетителят му вече се накланяше напред и приближаваше ножа. Острието му изглеждаше така добре наточено, че Хикс започна да се задушава. Уоли отново погледна часовника. Стрелката на секундите все пак се движеше.
Питър Хендерсън не бързаше. В делнични нощи като сегашната Вашингтон си лягаше рано. Всички бюрократи, чиновници и помощници трябваше да стават рано и искаха да се наспят, за да бъдат бодри за държавните дела. Джорджтаунските неравни тротоари с повдигнати от корените на дърветата плочки бяха пусти. Питър забеляза само една възрастна двойка, която разхождаше кучето си, и някакъв човек до блока на Уоли. Той бе на петдесетина метра от него и тъкмо влизаше в някаква кола. Пърпоренето й издаде, че е фолксваген, вероятно старичък. Проклетите сапунерки можеха да издържат доста време, ако човек ги поддържа. След няколко секунди Хендерсън почука на вратата на Уоли. Тя не бе добре затворена, но в някои отношения Хикс бе доста небрежен. Никога нямаше да успее да стане шпионин. Питър отвори вратата, готов да смъмри приятеля си, и го видя отпуснат на стола.
Хикс дори не бе смъкнал ръкава на ризата си. Дясната му ръка държеше яката, сякаш в стремежа си да осигури повече въздух на дробовете. Истинската причина за това състояние обаче все още висеше от лявата. Питър не се приближи. В началото не знаеше какво да прави, но после реши веднага да се махне оттук.
Хендерсън извади носната си кърпичка, избърса бравата, затвори вратата и се отдалечи, като полагаше големи усилия да задържи стомаха си на мястото му.