„Проклет да бъдеш, Уоли! — гневеше се Питър. — Толкова ми трябваше. И да умреш по този начин — от свръхдоза.“ Свършеният факт бе колкото очевиден, толкова и неочакван. „Но все още не съм изгубил възгледите си“ — помисли си Хендерсън, докато се прибираше у дома. Те поне бяха живи и Питър щеше да се погрижи да останат такива.
Пътуването продължи цяла нощ. Всеки път, когато камионът подскочеше от неравностите по пътя, костите и мускулите в каросерията му шумно протестираха. Трима от пленниците бяха ранени по-зле от Робин. Двама дори лежаха в безсъзнание на пода на каросерията, но завързаните му ръце и крака му пречеха да им помогне. Въпреки това Захариас изпитваше някакво удоволствие. Всеки разрушен мост, който трябваше да заобиколят, ознаменуваше една тяхна победа. Някой продължаваше борбата. Някой се биеше с малките копелета. Няколко души си шепнеха, но шумът на мотора пречеше на пазача да ги чуе. Робин се чудеше къде отиват. Облаците по небето му пречеха да се ориентира по звездите, но разпукалата се зора показа къде е изток и полковникът разбра, че пътуват на северозапад. „Няма смисъл да се надяваме, че ни водят към дома“ — каза си Захариас, но после осъзна, че надеждата е нещо безгранично.
Кели бе облекчен, че всичко е свършило. Смъртта на Уолтър Хикс не му достави никакво удоволствие. Той наистина бе предател и страхливец, но сигурно имаше по-добър начин да бъде наказан. Добре поне, че Хикс бе решил сам да отнеме живота си, защото Кели съвсем не бе сигурен, че можеше да го убие с нож или по някакъв друг начин. Но, от друга страна, Уолтър Хикс несъмнено заслужаваше съдбата си. „Нима с всички не е така?“ — помисли си Джон.
Кели прибра дрехите си в куфара, който бе достатъчно голям, за да побере всичко, натовари го в багажника на взетата под наем кола и с това пребиваването му в апартамента приключи. След полунощ фолксвагенът отново потегли на юг, към сърцето на опасната зона, и шофьорът му бе готов за последното действие.
За Чък Монро нещата се бяха успокоили. Разбира се, все още имаше кражби и най-различни други престъпления, но убийствата на пласьори в района му бяха престанали. Една част от него съжаляваше, че е така, и той дори го бе споделил с колегите си по време на обяда.
Монро караше радиоколата си по обичайния патрулен маршрут и се оглеждаше за нещо необичайно. Забеляза, че на мястото на Джу-Джу има двама нови. Трябваше да научи прякорите им и може би дори да накара някой информатор да поразпита за тях. Монро се надяваше, че в крайна сметка отдел „Наркотици“ все някога ще се погрижи и за този квартал. Някой бе свършил работата им, макар и за кратко. Полицаят се насочи на запад към границите на района си. Чие ли дело бяха убийствата на пласьорите? Носеха се слухове за някакъв скитник. Монро се усмихна в тъмнината. Все пак детективите му бяха измислили подходящо име — Невидимия. Странно, че вестниците бяха пропуснали тази пикантна подробност. Скучните нощни дежурства често навеждаха Монро на такива мисли, но той бе благодарен за това. Тази вечер мнозина бяха стояли до късно, за да гледат бейзболния мач между Скорците и Янките. Полицаят бе научил, че различните улични банди симпатизират на различни отбори. „Дори и престъпниците обичат бейзбол“ — помисли си Монро, малко объркан от факта. Дежурството тази вечер бе досадно, но той нямаше нищо против. Това му позволяваше да кара спокойно, да наблюдава, да се учи и да мисли. Монро вече познаваше отлично всички навици в квартала и се учеше да забелязва необичайното. Учеше се да оглежда нещата и като опитно ченге да решава къде да спре и къде не. Тези знания щяха да му позволят да предотвратява някои престъпления, а не само да ги констатира. „Трудно изкуство“ — помисли си Монро.
Най-западната граница на района му бе улица, ориентирана на север-юг. Едната й част бе негова, а останалата — на друг полицай. Той тъкмо се канеше да завива, когато видя някакъв уличник. Фигурата му се стори позната, въпреки че не бе човекът, когото Монро бе арестувал преди няколко седмици. Уморен да седи в колата и да не прави нищо, той спря.
— Я чакай малко, приятел.
Фигурата продължи несигурния си ход. Може би тази вечер щеше да арестува човек за пиянство на публично място. По-вероятно обаче бе да си има работа със скитник, чийто разум бе замъглен от безкрайното къркане на евтин алкохол. Монро окачи палката си на колана и побърза да настигне скитника. Бе само на двадесетина метра от него, но клетникът явно бе глух, защото дори не чу трополенето на полицейските обувки зад себе си. Монро хвана скитника за рамото.