— Казах ти да почакаш.
Физическият контакт промени всичко. Рамото под дланта му бе стегнато, силно и напрегнато. Монро просто не бе подготвен. Бе твърде уморен, отегчен, спокоен и сигурен в това, което вижда. Въпреки че разсъдъкът му мигновено изкрещя: „Невидимия“, тялото му не реагира. Това обаче не се отнасяше и за скитника. Още преди да смъкне ръка, светът пред очите на Монро се завъртя. Полицаят започна да се върти отдясно наляво, като първо видя небето, после тротоара и отново небето, но този път гледката към звездите бе препрчена от дулото на пистолет.
— Не можа ли да останеш в проклетата си кола? — попита гневно мъжът.
— Кой…
— Мълчи!
Пистолетът до челото на полицая почти осигури изпълнението на заповедта. Хирургическите ръкавици на скитника обаче предизвикаха нова реакция.
— За бога — прошепна почтително Монро. — Значи си ти?
— Да, аз съм. Сега какво, по дяволите, да те правя? — попита Кели.
— Няма да се моля.
На табелката с името на полицая пишеше „Монро“. Наистина не приличаше на човек, който ще се моли.
— Няма нужда. Обърни се по очи. Веднага!
Полицаят се подчини. Кели откачи белезниците от колана му и ги щракна около китките на пленника си.
— Спокойно, полицай Монро.
— Какво искаш да кажеш? — попита с твърд глас ченгето и веднага спечели уважението на Кели.
— Искам да кажа, че не убивам ченгета.
Джон го изправи и го насочи обратно към колата.
— Това не променя нещата, приятелче — каза Монро, като се стараеше да говори тихо.
— На мен ли ги разправяш? Къде са ключовете?
— В десния ми джоб.
— Благодаря.
Кели ги извади и настани полицая на задната седалка. Колата бе преградена със защитно стъкло, което да пази шофьора от сърдити пътници. Джон подкара патрулната кола и я спря в една алея.
— Много ли те стягат белезниците?
— Не, чудесно съм се настанил.
Кели видя, че полицаят трепери от гняв. Това бе разбираемо.
— Спокойно, няма да ти сторя нищо. Ще заключа колата. Ключовете ще са някъде в канавката.
— Да не би да очакваш благодарности? — попита Монро.
— Не съм молил за такова нещо, нали? — Кели чувстваше непреодолимо желание да се извини на човека. — Сам ме улесни. Следващия път бъди по-внимателен, полицай Монро.
Облекчението едва не предизвика смеха на Кели. „Слава богу“ — помисли си той и отново се насочи на запад. Значи все още проверяваха скитниците. Джон искрено се надяваше заниманието вече да е омръзнало на полицията. Още едно усложнение. Кели продължи да върви по сенките.
Били и Бърт му бяха казали, че момичетата се намират в някакъв стар празен склад. И двамата се бяха оказали доста приказливи момчета. Човек просто трябваше да знае как да ги попита. Кели намери склада и го огледа от отсрещната страна на улицата. Приземният етаж бе тъмен, но над него се виждаше светлина. Къщите наоколо бяха запустели. Предната врата на склада имаше масивна ключалка. Задната сигурно също. Е, можеше да го направи по трудния начин… или пък по по-трудния. Времето течеше. Ченгетата сигурно имаха надеждна съобщителна система. Дори и да не бе така рано или късно, някой щеше да се обади да побъбри с Монро и да открие, че го няма. Тогава наоколо щеше да се напълни с полицейски коли, търсещи изчезналия си колега. Щяха да търсят внимателно. Перспективата въобще не зарадва Кели, а чакането не подобряваше изгледите за успех.
Той бързо прекоси улицата. За пръв път нарушаваше дегизировката си на публично място. Джон набързо прецени опасността от това и реши, че върши пълна лудост. Но в крайна сметка цялото начинание си бе лудо, и то от самото му начало. Той огледа улицата и като не видя никого, извади ножа си и започна да сваля халчията от стъклото на старата дървена врата. „Сигурно крадците просто не са достатъчно търпеливи или са доста по-тъпи от мен в момента“ — помисли си Кели. Разбира се, имаше и трети вариант — да са по-умни. Процедурата по свалянето на халчията му отне шест безкрайни минути, прекарани под светлината на близката улична лампа. В крайна сметка Джон успя да свали стъклото и да се пореже два пъти с него. Той изруга тихо и погледна дълбокия прорез на лявата си ръка. После се провря странично през отвора и се насочи към задната част на сградата. „Сигурно е бил някой семеен склад, изоставен заради запустяването на квартала“ — помисли си той. Можеше да бъде и по-зле. Подът бе мръсен, но по него нямаше никакви предмети. В задната част се виждаше стълбище. Кели чу шума от горния етаж и се насочи към него с пистолет в ръка.
— Наистина се забавлявахме добре, скъпа, но всичко свърши — каза някакъв мъжки глас.