Кели долови грубия хумор, последван от женски хленч:
— Моля те… нали не искаш да кажеш, че…
— Съжалявам, миличка, но нещата стоят точно така — обади се някакъв друг мъжки глас. — Аз ще се оправя с онези в предната стая.
Кели спря в коридора. И тук подът бе само мръсен. Дъските изглеждаха стари, но…
Нещо под краката му изскърца.
— Какво беше това?
Кели замръзна за миг, но нямаше нито кога, нито къде да се скрие. Той пробяга последните пет метра, хвърли се на земята и се претърколи, за да свали предпазителя.
В стаята имаше двама около двадесетгодишни мъже. Всъщност разумът му ги възприе просто като сенки, защото се занимаваше с по-важни неща: размер, разстояние, движение. Докато Кели се претъркаляше, единият посегна за пистолета си и дори го извади, преди два куршума да попаднат в гърдите, а един — в главата му. Без да изчака падането на тялото, Джон извъртя пистолета си на другата страна.
— Исусе! Добре! Добре!
Един малък хромиран револвер тупна на пода. От предната страна на сградата се разнесе писък. Без да му обръща внимание, Кели се изправи. Пистолетът му дори за миг не се отклони от другия човек, сякаш помежду им бе заварен метален прът.
— Ще ни убият.
Гласът бе учудващо писклив. Момичето изглеждаше уплашено, но въпреки това говореше бавно, явно под влияние на наркотиците, които вземаше.
— Колко са? — изстреля въпроса си Кели.
— Само тези двамата. Ще ни…
— Няма — успокои я Джон. — Как се казваш?
— Пола.
Кели не изпускаше целта си.
— Къде са Мария и Робърта?
— В предната стая — отвърна Пола, все още твърде объркана, за да се зачуди откъде знае имената им.
Мъжът реши да се обади.
— Дрогирани са, приятелю. — „Хайде да поговорим“ — добавиха очите му.
— Кой си ти?
„Нещо в 45-калибровите пистолети прави хората приказливи“ — помисли си Кели, без да знае как изглеждат очите му зад дулото.
— Франк Молинари — отвърна мъжът с лек акцент и може би с облекчение, че човекът срещу него не е полицай.
— Откъде си, Франк? Ти стой мирно! — каза той на Пола. Слухът и зрението му продължаваха да претърсват сградата за евентуална опасност.
— От Филаделфия. Хей, приятел, можем да поговорим.
Тялото на Франк трепереше, а очите му безпомощно гледаха пуснатия на пода пистолет. Явно все още не можеше да разбере какво става.
„Защо хора от Филаделфия вършат мръсната работа на Хенри?“ — препускаше умът на Джон. Двама от хората в лабораторията имаха същия акцент. Тони Пиаджи. Разбира се. Връзката на мафията с Филаделфия…
— Мърдал ли си скоро към Питсбърг, Франк?
Въпросът сякаш сам изскочи от устата му.
Молинари се опита да налучка верния отговор, но не сполучи.
— Откъде знаеш за това? За кого работиш?
— Убихте Дорис и баща й, нали?
— Това беше работа, приятел. Никога ли не си вършил работа?
Кели му даде единствения възможен отговор и от предната стая отново се разнесе писък. Трябваше да помисли. Времето продължаваше да тече. Кели пристъпи към Пола и я вдигна на крака.
— Боли!
— Хайде, ела да приберем приятелките ти.
Мария беше само по бикини и твърде дрогирана, за да вдигне глава. Робърта беше в съзнание и уплашена. Кели не искаше да ги гледа. Не и сега. Нямаше време. Джон ги събра, смъкна ги по стълбите и ги изкара навън. Никое от момичетата нямаше обувки и комбинацията от наркотици, мръсотия и натрошени стъкла по тротоара ги караше да куцат, да стенат и да плачат, докато вървяха на изток. Кели ги буташе, подвикваше им и ги караше да се движат по-бързо. Най-страшното, което можеше да се случи сега, бе да мине някоя кола. Тя щеше да провали всичките му усилия. Бързината беше жизненоважна. Изминаха разстоянието за десет минути, които му се сториха толкова безкрайни, колкото и слизането от виетнамския хълм до лагера. Слава богу, полицейската кола бе все още там. Кели отключи предната врата и набута момичетата вътре. Беше излъгал за ключовете.
— Какво, на майната си, е това! — запротестира Монро.
Джон подаде ключовете на Пола, която изглеждаше най-добре. Поне можеше да държи главата си изправена. Другите две се свиха на дясната седалка, като внимаваха да не закачат радиото с краката си.
— Полицай Монро, тези дами ще те откарат до участъка. Имам няколко инструкции за теб. Готов ли си да ме изслушаш?
— Имам ли избор, умнико?
— Какво предпочиташ, да се правиш на каубой или да получиш малко ценна информация? — попита Кели с най-разумния глас, на който бе способен.
Двата чифта трезви очи се изгледаха продължително. Монро трудно преглътна гордостта си и кимна.
— Давай.