— Трябва ти сержант Дъглас. Никой друг, само той. Тези дами здравата са я загазили. Могат да ви помогнат да разрешите някои доста сериозни случаи. Много е важно да говориш единствено със сержант Дъглас, разбра ли? — „Само да се издъниш, и отново ще се срещнем“ — добавиха очите на Кели.
Монро разбра всичко и кимна:
— Добре.
— Пола, ще караш, без да спираш никъде, независимо какво ти казва той, ясно ли е?
Момичето кимна. Бе го видяла да убива двама души.
— Тръгвай!
Пола беше твърде замаяна, за да кара, но Кели нямаше друг избор. Полицейската кола запълзя напред и закачи един от телефонните стълбове в алеята. След малко зави зад ъгъла и изчезна. Кели въздъхна дълбоко и се запъти към фолксвагена. Не бе успял да спаси Пам. Не бе успял да спаси Дорис. Но за сметка на това бе измъкнал тези трите и Ксанта с риск за живота си — колкото нежелан, толкова и необходим. Струваше му се, че е извършил много.
Но не достатъчно.
Конвоят от два камиона бе избрал доста по-заобиколен маршрут от предвиденото и достигна целта си едва следобед. Тя беше затворът „Хоа Ло“. Името означаваше „мястото на готварските огньове“ и репутацията му бе добре известна сред американците. Когато камионите спряха в двора и вратите се затвориха след тях, военнопленниците в каросерията слязоха. До всеки от тях отново бе прикрепен отделен пазач, който вкара човека си вътре. Преди да ги отведат по единичните килии, им разрешиха само да пият вода. Когато Робин Захариас влезе в своята, разбра, че разликата с лагера не е толкова голяма. Той си избра едно сравнително чисто място на пода и седна. Бе изтощен от пътуването и главата му уморено се отпусна назад. След няколко минути чу почукването.
Робин отвори очи. Трябваше да помисли. Военнопленниците използваха колкото стара, толкова и проста система за общуване. Тя представляваше азбуката, подредена в определен ред.
А Б В Г Д
Е Ж 3 И Й
К Л М Н О
П Р С Т У
Ф X Ц Ч Ш
Щ Ъ Ь Ю Я
Чук-чук-чук пауза чук
„Три-едно — помисли си Робин, стараейки се да надвие умората. — Буквата К. Добре, това е лесно.“
3/5, 2/5, 4/3, 2/4
Чук-чук-чук-чук-чук-чук… Робин го прекъсна, за да предаде отговора си.
4/2, 3/5, 1/2, 2/4, 3/4, 2/3, 1/1, 5/2…
Чук-чук-чук-чук-Чук-чук.
1/1, 3/2, 4/5, 3/5,
„Ал Уолъс? Ал? Значи е жив?“
Чук-чук-чук-чук-чук-чук.
„КАК СИ?“ — попита той приятеля си, когото познаваше от петнадесет години.
„БИВА“ — дойде отговорът, а после последва и още.
2/1, 3/2, 1/1, 4/4, 2/1, 2/1, 3/2, 1/1, 4/4, 2/1
„Елате, елате, светци…“
Робин вече не чуваше почукванията, а само църковния хор, само музиката, само значението на псалма.
Чук-чук-чук-чук-чук-чук.
1/3, 4/3, 2/4, 5/4, 3/1, 3/5, 2/1, 3/4, 1/1, 4/2, 2/1, 1/5, 1/3, 4/3, 2/4, 5/4, 3/1, 3/5, 2/1, 3/4, 1/1, 4/2, 2/1, 1/5
Робин Захариас затвори очи и за втори път този ден и през последната година отправи благодарствена молитва към Бог. Глупаво беше, че се бе отказал да мисли за избавление. Наистина странно място за избавлението и още по-странни обстоятелства, но в съседната килия имаше брат мормон и тялото на полковника се разтресе. Той запя наум един от най-обичаните си химни, чийто последен ред не бе лъжа, а потвърждение на действителността.
„Всичко е наред, всичко е наред.“
Монро не можеше да разбере защо тази Пола не иска да го чуе. Той опита разумни слова, опита строга заповед, но тя продължаваше да кара, следвайки сляпо посоките, които й даваше. Полицейската кола пълзеше по все още тъмните улици само с двадесет километра в час и въпреки това рядко и за малко оставаше в своята лента. Пътят им отне четиридесет минути. Пола два пъти пое в погрешна посока, защото обърка ляво и дясно, и веднъж дори напълно спря, за да позволи на едно от другите момичета да повърне през прозореца. Монро бавно започна да осъзнава какво става. Всъщност ставаха няколко неща, но полицаят имаше време за размисъл.
— Какво направи той? — попита Монро.
— Щя-щя-щяха да ни убият като другите, но той ги застреля!
„Божичко!“ — възкликна мислено Монро. В мозъка му нещо прещрака.
— Пола?
— Да?
— Познавала ли си едно момиче на име Памела Маден?
Момичето бавно мръдна глава отгоре надолу, без да откъсва очи от пътя. Участъкът вече се виждаше.
— За бога — въздъхна полицаят. — Пола, сега завий надясно в паркинга. Спри ей там… браво, добро момиче… Можеш да я оставиш тук.
Колата подскочи, изгасна и момичето зад волана се разрида неудържимо. Монро не можеше да направи нищо друго, освен да изчака пристъпът да премине. Полицаят вече не се страхуваше за себе си, а за тях.
— Добре, сега искам да ме пуснеш.
Пола излезе от колата и отвори задната врата. Ченгето не можеше само да слезе и момичето му помогна.