— Вземи ключовете на колата. На връзката има едно малко ключе за белезниците. Отключи ме, моля те.
Пола успя едва от третия опит.
— Благодаря.
— Само да е някаква глупост! — изръмжа Том Дъглас.
Кабелът на телефона закачи лицето на жена му и събуди и нея.
— Сержант, обажда се Чък Монро от западния участък. При мен има три свидетелки на убийството при фонтана. — Полицаят направи малка пауза. — Освен това мисля, че има още два трупа, дело на Невидимия. Той ми каза, че трябва да говоря единствено с вас.
— Какво? — Лицето на Том Дъглас се изопна в мрака. — Кой ти го е казал?
— Невидимия. Защо не дойдете тук, сър? Историята е доста дълга — каза Монро.
— Не говори c никой друг. Разбра ли ме? С никой.
— И той така ми каза, сър.
— Какво има, скъпи? — попита Бевърли Дъглас, която вече бе толкова разбудена, колкото и съпругът й.
От смъртта на едно малко момиче на име Хелън Уотърс бяха изминали осем месеца. Последваха я убийствата на Памела Маден и Дорис Браун. „Сега вече ще хвана това копеле“ — помисли си погрешно Том Дъглас.
— Какво правиш тук? — попита Санди сянката до колата си.
— Дойдох да ти кажа довиждане за известно време — отвърна тихо Кели.
— Какво означава това?
— Трябва да замина. Все още не знам за колко време.
— Къде?
— Не мога да ти кажа.
— Отново във Виетнам?
— Може би. Не съм сигурен, честна дума.
„Сега просто не е време за това“ — помисли си Санди. Сякаш някога бе. Бе още рано, а тя трябваше да е в болницата в шест и половина. Въпреки че имаше време, то й се струваше недостатъчно за нещата, които трябваше да каже.
— Ще се върнеш ли?
— Ако искаш, ще се върна.
— Искам, Джон.
— Благодаря ти, Санди… Измъкнах четири — каза й той.
— Четири?
— Четири момичета като Пам и Дорис. Едната е на източния бряг, а другите три — в градския участък. Направи така, че някой да се погрижи за тях.
— Добре.
— Каквото и да чуеш, помни, че ще се върна. Вярвай ми.
— Джон!
— Няма време, Санди. Ще се върна — обеща Кели и се отдалечи.
И Райън, и Дъглас бяха без вратовръзки. Двамата пиеха кафе в пластмасови чашки и чакаха момчетата от лабораторията отново да свършат работата си.
— Два в гърдите — каза един от тях — и един в главата. Целта винаги е мъртва. Това се казва професионална работа.
— Най-добрата — прошепна Райън на колегата си.
Бяха застреляни с 45-калибров пистолет. Нямаше начин да не са. Никое друго оръжие не оставяше толкова кървави следи. Освен това на дървения под лежаха шест гилзи. Местата им вече бяха очертани с тебешир, за да улеснят фотографите.
Трите момичета бяха в една килия в западния участък. Пред вратата постоянно дежуреше полицай. Райън и Дъглас бяха поговорили накратко с тях, колкото да са сигурни, че имат свидетели срещу някакъв убиец на име Хенри Тъкър. Разполагаха само с име и описание, което обаче бе доста повече от информацията им само преди няколко часа. Първо щяха да проверят полицейските досиета в участъка, после националния регистър на ФБР и най-накрая да започнат да претърсват улиците. Щяха да погледнат и в регистрите на пътната полиция. Процедурата бе проста и точно установена. Щом разполагаха с име, рано или късно щяха да го хванат. Но преди това трябваше да се погрижат за нещо друго.
— И двамата ли не са оттук? — попита Райън.
— От Филаделфия са. Франсис Молинари и Албърт д’Андрино — отвърна Дъглас, който четеше имената от шофьорските мм книжки. — На колко искаш да се обзаложим, че…
— Без облози, Том. — Райън се обърна и показа на Монро една снимка. — Познато ли ти е това лице?
Полицаят пое малката фотография от ръката на лейтенанта и я огледа под слабото осветление. После поклати глава.
— Не, сър.
— Как така не? Нали си бил лице в лице с него?
— Косата му бе по-дълга, а лицето — изцапано с мръсотия. Освен това, когато бяхме близо, гледах главно дулото на колта му. Беше много тъмно и всичко стана ужасно бързо.
Работата бе трудна и опасна — нещо не така необичайно. Отпред имаше четири паркирани коли и не можеше да си позволи да вдига шум. От друга страна, това беше най-безопасният начин на действие. Кели стоеше на перваза на един зазидан прозорец, протегнал ръка към телефонните кабели. Надяваше се, че никой не използва телефона. Той бързо преряза кабела и закачи своите жички към него. Когато свърши това, Кели скочи на земята и се запъти на север, покрай задната стена на сградата. Кабелът се развиваше след него и Джон го остави просто да си лежи на земята. Той зави зад ъгъла, хванал макарата в лявата си ръка, и спокойно прекоси запустялата улица като човек, който от дълги години живее тук. След стотина метра отново зави, влезе в изоставената сграда и се насочи към предварително избраното си място. Там Кели остави макарата и се върна при фолксвагена, за да вземе останалите необходими му неща. Предвидливо бе напълнил старата си манерка с вода и се бе запасил с няколко блокчета сникърс. Когато всичко изглеждаше готово, Кели се захвана за работа.