Мерникът на пушката не бе нагласен добре. Колкото и налудничаво да звучеше, най-разумно бе да използва сградата като мишена. Той седна, застопори пушката на рамото си и заоглежда отсрещната стена за подходящо място. Кели намери една по-светла тухла, успокои дишането си, настрои мерника и леко натисна спусъка.
Усещането бе необичайно. Заглушителят, който бе изработил за пръв път в живота си, му позволи да чуе почти музикалното „пингггг“ — звука от въздействието на ударника върху патрона. После дойде и приглушеният шум от презареждането. Новото усещане дотолкова увлече Кели, че той почти не чу доста по-високия звук от удара на куршума в целта. На отсрещната стена се вдигна малко облаче прах, което бе на пет сантиметра вляво и два сантиметра по-нагоре от точката, в която се целеше. Кели пренастрои оптическия мерник и отново стреля. Идеално. Джон зареди три нови патрона.
— Чу ли нещо? — попита уморено Пиаджи.
— Какво? — вдигна глава от работата си Тъкър.
Вече дванадесет часа се занимаваха с черната работа, която Хенри си мислеше, че никога повече няма да върши. Въпреки двамата помощници от Филаделфия бяха обработили едва половината материал. На Тони също не му бе весело.
— Сякаш нещо падна — поклати глава Пиаджи и продължи да работи.
Единствената полза от изморителното занимание бе, че то щеше да му спечели уважението на другите, когато им разкажеше за него. Антъни Пиаджи е сериозен човек. Когато всичко отишло по дяволите, той сам се хванал на работа. Той изпълнява доставките и спазва обещанията си. На Тони може да се разчита. Струваше си човек да има подобна репутация дори и на такава цена. Тази решителност обаче трая около половин минута.
Тони отвори ново найлоново пликче, което отвратително миришеше на химикали. Пиаджи обаче все още не можеше на се досети какво означава миризмата. Финият бял прах се изсипа в купата. Тони сипа пудрата захар и започна бавно да разбърква двете съставки с лъжицата. Беше сигурен, че за тази операция си има машини, но те сигурно бяха твърде големи, като онези, който използваха в хлебарниците. Разумът му продължаваше да протестира, че подобна работа приляга само на незначителни хора. Доставката обаче трябваше да се изпълни, а нямаше кой друг да го стори.
— Какво щеше да казваш? — попита уморено Хенри.
— Нищо, забрави го — отвърна Пиаджи и се вторачи в купата пред себе си.
Къде, по дяволите, се губеха Албърт и Франк? Трябваше да са се върнали още преди два часа. Мислеха се за много важни само защото убиваха. Сякаш това имаше някакво значение.
— Здравейте, лейтенант.
Сержантът, който се грижеше за централния склад за съхраняване на доказателства, бе бивш служител от пътната полиция. Веднъж моторът му бе паднал точно пред колата на някакъв невнимателен шофьор. Инцидентът му струваше един крак и преместване на административна работа, но сержантът бе доволен. Той имаше собствено бюро, време спокойно да изяде поничките и да прочете вестника си и малко работа. От осемчасовата смяна най-много три бяха запълнени с някакви задължения. Това се наричаше пенсиониране на работното място.
— Как е семейството, Хари?
— Чудесно, благодаря. Какво мога да направя за вас?
— Искам да проверя едни пакети с наркотици, които донесох миналата седмица — отвърна Шарън. — Може би е станало объркване при поставянето на етикетите. Както и да е, трябва да проверя — повдигна рамене той.
— Добре, само минутка и…
— Чети си вестника, Хари, знам къде са — потупа го по рамото Шарън.
Официалните инструкции бяха, че никой не може да влиза в помещението без придружител, но Шарън бе лейтенант, а куцият крак на Хари все още не можеше да свикне с протезата.
— Добра стрелба, Марк — забеляза сержантът зад гърба му. „Какво толкова, по дяволите, — помисли си той. — Нали Марк застреля човека, който е носил тези наркотици?“
Шарън се огледа и ослуша дали вътре няма друг човек. Беше сам. За това му бяха платили солидно. Значи искаха да преместят операцията си, а? И щяха да го оставят тук да гони някакви си пласьорчета… Е, това не бе чак толкова лоша перспектива. Лейтенантът вече бе спестил доста пари, които щяха да затворят устата на бившата му жена и да платят образованието на трите деца при нея. Дори имаше и малко за него. Скоро сигурно щяха да го повишат заради поредицата арести… ето ги.