— По-скоро го наричаме професионална взаимопомощ, но ти не си лекар — възрази Роузън.
— Ти пък не си водолаз. Дори не си и моряк, но смятам, че днес можем да се справим с това. Сам.
— Завърших пръв в групата си за яхтсмени! — избумтя Роузън.
— Док, когато при нас идваха момчета, току-що излезли от училище, им казвахме: „Чудесно си се справил, синко, но сега трябва да научиш нещо за флота.“ Ей сега ще прибера компресора и ще ми покажеш как водиш яхтата си.
— Обзалагам се, че съм по-добър рибар от теб — обяви Роузън.
— Следващия бас ще е кой може да плюе по-далеч — забеляза язвително Сара към Пам.
— Ив това съм по-добър — изсмя се Кели с гръб към тях.
След десет минути вече бе готов, облечен с тениска и рязани джинси.
Той отиде на мостика и започна да наблюдава как хирургът подготвя яхтата си за отплаване. Кели остана доста впечатлен от уменията на Роузън и особено от боравенето му с въжетата.
— Следващия път остави смукачите да поработят малко повече — каза Кели, след като Сам включи двигателите.
— Но това е дизел.
— Първо яхтата не е „това“, а „тя“, нали? Второ, добре е да придобиеш този навик. Следващата ти яхта може да е с газова уредба. Сигурността преди всичко, док. Не ти ли се е случвало някога да си наемеш яхта?
— Е, случвало се е.
— Когато оперираш някого, сигурно спазваш всички правила, нали? — попита Кели. — Без значение дали са необходими в случая.
Роузън кимна замислено.
— Разбирам.
— Сега я изкарай оттук — махна с ръка Джон. Хирургът изпълни нареждането доста добре. Поне така си мислеше. Кели обаче бе на друго мнение. — Дай повечко газ и не върти руля толкова. Вятърът няма винаги да ти помага. Перките изблъскват водата, а рулят само лекичко я побутва. Винаги можеш да разчиташ на машините си. Особено пък при малка скорост.
— Слушам, капитане — изръмжа Роузън. Все едно че отново бе лекар-стажант, а Сам знаеше, че те трябва да се подчиняват на лекарите. „На четиридесет и осем ми е малко късничко да бъда ученик“ — помисли си той.
— Капитанът си ти. Аз съм просто лоцман. Тези води са мои Сам. — Кели се обърна към палубата. — Не се смейте, дами сега ще дойде и вашият ред! Внимавайте! — После додаде тихо: — Добре се справяш, Сам.
Петнадесет минути по-късно яхтата мързеливо дрейфуваше, а от бордовете й се виждаха въдичарски корди, опънати под топлото слънце. Кели не бе запален риболовец и предпочете да остане на мостика, докато Сам учеше Пам как да слага стръвта. Ентусиазмът на момичето изненада всички. Сара се успокои едва след като се убеди, че бледата кожа на Пам е обилно намазана с крем против изгаряне, а Кели се зачуди дали слънчевият загар ще подчертае още повече белезите й.
Сам с мислите си на мостика, Джон се питаше що за човек трябва да си, за да изнасилиш жена. Той се взираше с присвити очи в хоризонта, изпъстрен с лодки. Колко ли такива хора имаше в тях? Защо не се различаваха по нищо от другите?
Натовариха лодката лесно. В лабораторията останаха още доста химикали, но трябваше периодично да попълват запасите си. Еди и Тони познаваха нужния човек, който от време на време работеше с фамилията им.
— Искам да го видя е очите си — заяви Тони, след като потеглиха.
Малката им лодка доста трудно се бореше с приливните вълни, но Еди все още помнеше мястото, а и водата бе бистра.
— Божичко! — възкликна Тони.
— Раците няма да останат гладни — забеляза Еди, доволен, че е успял да шокира Пиаджи. „Така му се пада“ — помисли си той, макар че гледката не бе много приятна дори и на самия него. По трупа вече имаше поне двадесет килограма раци. Лицето и едната ръка бяха напълно покрити от тях. Раците не преставаха да прииждат, привлечени от миризмата на мърша, разнасяща се под водата — природата рекламираше стоката си. Ако го бяха изхвърлили на сушата, мястото на раците щеше да бъде заето от мишелови и врани.
— Какво си мислиш? Две, най-много три седмици, и край с Анджело.
— Ами ако някой…
— Рискът е съвсем малък — намеси се Тъкър, без да си прави труд да се обръща. — Тук е твърде плитко за яхта, а моторниците не се заглеждат много-много по дъното. На около миля оттук има едно място, където, разправят, риболовът бил добър. Сигурно и ловците на раци не обичат много да идват тук.
Пиаджи не можеше да откъсне очи от гледката, макар че стомахът му вече се обръщаше. Щипките на сините раци от залива Чесапийк вече обработваха трупа, размекнат от топлата вода и бактериите. Те откъсваха късче след късче и го тикаха в странно големите си уста. Пиаджи се зачуди дали там долу все още има очи, които да гледат към напуснатия свят. Раците обаче покриваха лицето, а освен това бе логично очите да са изядени първи. Най-ужасното, разбира се, бе, че щом един човек можеше да умре по този начин, нямаше пречка това да се случи и с друг. Пиаджи бе сигурен, че подобна участ е нещо повече от обикновена смърт. При други обстоятелства Тони може би щеше да съжалява Анджело, но тук ставаше въпрос за бизнес… А и Анджело си го заслужаваше. Жалко наистина, че съдбата му щеше да остане тайна, но и това влизаше в правилата на играта. Само така можеха да попречат на ченгетата да го намерят. Доказването на убийство без труп бе доста трудно. Още повече че начинът, по който се бяха отървали от тялото, им позволяваше да прикрият и някои други убийства. Единственият проблем бе докарването на телата тук. Трябваше да внимават другите да не разберат за метода им, защото хората обичат да говорят. „Също като Анджело“ — каза си Тони Пиаджи. Добре, че Хенри бе разбрал навреме.