— И кой, по дяволите, е той, Хенри?
— Не знам, за бога! — отвърна Тъкър по-високо и другите двама извърнаха глави. Хенри се овладя. — Каза, че иска да излезем.
— Чудесно. И с кого си имаме работа? Чакай малко. — Пиаджи вдигна телефона, но не чу никакъв сигнал. — Какво, по дяволите, става?
Кели чу изщракването и вдигна слушалката.
— Какво има?
— Кой си ти, глупако?
— Ти си Тони, нали? Защо трябваше да убивате Дорис, Тони? Тя не те заплашваше с нищо. Сега се налага да пратя на небето и теб.
— Не съм…
— Знаеш какво имам предвид, но все пак благодаря, че ми достави онези двама хлапаци. Искаше ми се да се разплатя и с тях, но не очаквах да ги намеря. Предполагам, че вече са в моргата.
— Опитваш се да ме уплашиш ли? — попита Тони.
— Не, само да те убия — осведоми го Джон.
— Мамка му! — затръшна телефонната слушалка Пиаджи.
— Казва, че ни е видял в ресторанта, човече. Каза, че бил там.
На двете момчета от Филаделфия вече им бе ясно, че нещо става. Те гледаха шефовете си предимно с любопитство, но също и с известно напрежение, защото Тони и Хенри определено изглеждаха нервни. Какво ставаше?
— Откъде, по дяволите, ще знае… оо — възкликна Тони и понижи глас: — Да, те ме познаваха… Господи.
Само на един от прозорците в помещението имаше обикновено стъкло. Другите представляваха стени от стъклени тухли, които пропускаха светлината, но хулиганите не можеха лесно да ги счупят. Освен това през тях не се виждаше нищо. Единственият прозорец с прозрачно стъкло можеше да се отваря само навътре и нагоре с помощта на ръждясал механизъм. Кабинетът вероятно бе принадлежал на някой тъпак, който не е искал секретарките му да се надвесват през прозореца. Не можеше да се отрече, че копелето е постигнало целта си. Пиаджи се опита да отвори прозореца, но той се вдигна само на около четиридесет градуса, преди механизмът да откаже.
Кели видя движението и се зачуди дали да не оповести присъствието си по по-осезателен начин. „По-добре не — реши той. — По-добре да изчакам още.“ Чакането само изнервяше още повече онези, които не знаят какво става.
Най-странното бе, че всичко ставаше в десет часа сутринта, в един прекрасен слънчев летен ден. Само на половин пресечка по улица „О’Донъл“ минаваха забързани нанякъде камиони и коли. Вероятно шофьорите забелязваха високата изоставена сграда, в която се намираше Кели, и също като него се чудеха за какво ли е била построена. Сигурно виждаха и четирите автомобила, паркирани пред бившата транспортна компания, и се чудеха дали някой не я е наел отново. Но дори и да бе така, изоставените постройки едва ли заслужаваха повече внимание от страна на забързани по своите дела хора. Драмата се разиграваше на открито, но за това знаеха само участниците в нея.
— Нищо не се вижда — каза Пиаджи, който се бе навел, за да погледне през прозореца. — Наоколо няма никой.
„Това е човекът, очистил пласьорите — повтаряше си Тъкър, застанал далеч от прозореца. — Пет-шест човека. И е убил Рик със скапания си нож…“
Тони сам бе избрал сградата. Тя представляваше част от малък междущатски концерн за камиони, чиито собственици бяха много внимателни бизнесмени, свързани с мафията. Мястото се бе сторило на Пиаджи идеално — близо до главните магистрали, разположено в тих квартал с малко полицаи. Просто една анонимна сграда, в която се върши анонимна работа. Хенри също я бе сметнал за идеална.
„Да, направо идеална…“
— Чакай да погледна.
Не беше време да се дърпа назад. Хенри Тъкър не се мислеше за страхливец. Самият той се бе борил и убивал, и то не само жени. Изграждането на организацията му бе отнело години, които съвсем не бяха минали без кръвопролития. Освен това сега не можеше да покаже слабост. Не и пред Тони и двете момчета от Филаделфия.
— Нищо — съгласи се той.
— Искам да опитам нещо.
Пиаджи се приближи към телефона и вдигна слушалката. Оттам не се чуваше сигнал, а само някакво бръмчене…
Кели погледна телефона си и се заслуша в бръмченето му. Реши засега да не го вдига и да ги остави да почакат. Въпреки че тактическата ситуация бе изградена по неговите правила, възможностите не бяха чак толкова много. Говориш или мълчиш. Стреляш или не стреляш. Движиш се или стоиш на едно място. Джон можеше да избира само измежду три възможности и трябваше внимателно да обмисли действията си, за да постигне желания ефект. Тази битка не изискваше мускули. Както и повечето, за нея трябваше ум.
Ставаше горещо. Това бяха последните летни дни, преди да започне листопадът. Без да изпуска сградата от очи, Джон изтри потта от челото си. Телефонът все още бръмчеше. Щеше да ги остави да се поизпотят не само от жегата.