— Мамка му — изръмжа Тони и затръшна телефонната слушалка. — Вие двамата!
— Да? — отвърна по-високият, на име Боби.
— Обиколете сградата.
— Не! — спря ги Хенри, който размишляваше. — Ами ако е точно отпред? През този скапан прозорец не се вижда нищо. Може да е пред вратата. Нима искаш да рискуваме?
— Какво предлагаш? — попита Тони.
Тъкър вече се разхождаше напред-назад, дишаше малко по-учестено и се опитваше да мисли. „Как бих постъпил аз?“
— Значи копелето прерязва телефонния кабел, обажда се, паникьосва ни и ни чака пред вратата.
— Какво знаеш за този човек?
— Знам, че е убил петима пласьори и четирима от хората ми…
— Четирима от моите също, ако не лъже, разбира се.
— Значи трябва да го надхитрим, така ли? Ти как би постъпил?
Тони се замисли. Никога не бе убивал. Просто не му се бе налагало. Той се занимаваше главно с планирането и обмислянето на бизнеса. Разбира се, навремето бе сплашвал един-двама и бе нанасял доста сериозни побои, което бе почти същото, нали? „Как бих постъпил аз?“ В предположението на Хенри имаше нещо смислено. Човек просто трябваше да се скрие някъде — например зад ъгъла, в някоя алея или в сенките — и да изчака жертвата си да излезе. Най-близката врата — през която бяха дошли — се намираше вляво и това добре личеше от колите пред нея. Тъй като те бяха единственият им начин за бягство, той сигурно щеше да ги очаква близо до тях.
„Точно така.“
Пиаджи погледна съдружника си. Хенри гледаше нагоре. Акустичните платна бяха преместени от тавана и там се виждаше врата, която водеше към плоския покрив. Бе заключена с прост механизъм отвътре. Можеше да бъде отворена лесно и сигурно дори тихо. После на покрития с чакъл покрив щеше да излезе някой, да отиде до края на сградата, да погледне надолу и да пречука човека, който ги чакаше до вратата.
„Точно така.“
— Боби, Фред, елате тук — нареди Пиаджи.
Той им обясни тактическата обстановка. Двете момчета вече знаеха, че става нещо много неприятно, но че не са ченгетата — най-лошото, което можеше да им се случи. Тони ги увери, че наистина нямат работа с полицията, и двамата почти се успокоиха. И Фред, и Боби имаха пистолети, а Фред дори бе убивал. Всъщност бе се погрижил за малък семеен проблем във Филаделфия. Двете момчета преместиха едно бюро под вратата към покрива. Фред искаше да покаже, че е сериозен, и да спечели уважението на Тони, който също бе такъв. Той се качи на бюрото, но не можа да достигне капандурата. Сложиха един стол върху него и Фред успя да отвори и да подаде глава на покрива.
„Аха!“ Кели видя човека на покрива. Всъщност засега се показваха само главата и част от гърдите му. Той вдигна пушката и кръстчето на оптическия мерник кацна на лицето. Джон почти натисна спусъка, но в последния момент се спря. Спря го начинът, по който бяха поставени ръцете на човека на покрива, изражението на лицето му и опипващите наоколо очи. Искаше да се качи горе. „Ще го пуснем“ — реши Джон. Един камион мина само на около петдесет метра от сградата му. Човекът излезе на покрива. Оптическият мерник позволи на Кели да забележи, че в ръката му има пистолет. Целта му се изправи, огледа се наоколо и много бавно тръгна към предната част на сградата. Решението не бе лошо. Разузнаването още не бе навредило никому… „О, значи така си мислят?“ — сети се Джон. Много лошо.
Фред бе събул обувките си. Камъчетата от чакъла бодяха ходилата му, а нагрятата смола под тях пареше, но въпреки това не трябваше да вдига шум. Освен това Фред бе мъжко момче, както бе имал възможност да научи някакъв човек край брега на река Делауеър. Ръката му здраво стисна пистолета „Смит“. Ако копелето бе там, щеше да го застреля веднага. Тони и Хенри щяха да приберат трупа вътре, после да измият кръвта и отново да се захванат за работа, защото доставката бе важна. Фред вече бе на половината път от ръба на покрива. Той приближи ниския тухлен перваз, като държеше тялото си леко наклонено назад. Едва когато пръстите на краката му докоснаха тухлите до ръба, той бързо се наведе напред с насочен надолу пистолет. Там нямаше нищо. Фред огледа цялата предна част на сградата, но без резултат.
— Мамка му! — Той се обърна и извика: — Тук няма никой!
— Какво?
Боби подаде глава на покрива, но Фред вече проверяваше дали няма някой при колите.
Кели бе сигурен, че търпението почти винаги се възнаграждава. Тази мисъл му помогна да се пребори с треперенето на ръцете, което се появява винаги щом целта кацне на мерника. Веднага щом периферното му зрение улови движението в отвора на покрива, той премести пушката си вляво. Там имаше около двадесетгодишно бяло лице с тъмни очи. В дясната си ръка човекът стискаше пистолет и гледаше към приятеля си. „Започни от него.“ Кели закова кръстчето между веждите на човека и плавно натисна спусъка.