„Пляс.“ Фред чу твърдия и някак си мокър звук и веднага извърна глава, но не видя нищо. Не беше чул нищо друго освен звука, но сега дочу и тропот, сякаш Боби се бе сгромолясал от стола на земята. Без някаква видима причина космите на врата му изведнъж настръхнаха. Той се отдръпна от ръба на сградата и мигновено огледа правоъгълния покрив. Нищо.
Пушката бе нова и все още презареждаше малко мудно. Кели отново я обърна към първия. С един куршум два заека. Главата на жертвата му се въртеше на всички страни. Кели долавяше страха му. Човекът усещаше опасността, но не знаеше нито каква е, нито откъде идва. Той понечи да се върне обратно към вратата. Кели не можеше да му позволи и отново натисна спусъка. „Пинггг.“
„Пляс.“ Звукът от удара на куршума в целта бе доста по-силен от приглушения гърмеж на пушката. Кели извади гилзата и отново зареди. По улица „О’Донъл“ приближаваше някаква кола.
Тъкър все още гледаше лицето на Боби, когато главата му инстинктивно отскочи нагоре. Причината бе шумът от нещо, тежко строполило се на покрива.
— Боже мили…
37.
ПРОЦЕС С ОРДАЛИИ47
— Изглеждате доста по-добре от предишния път, полковник — каза Ритър приятелски.
Пазачът излезе и остави двамата мъже насаме. Ритър носеше малко куфарче, което сложи на масата пред себе си.
— Добре ли ви хранят?
— Нямам оплаквания — отвърна предпазливо Гришанов. — Кога ще мога да си ида у дома?
— Може би още тази вечер. Чакаме нещо.
Ритър отвори куфарчето си. Коля се почувства неудобно, но не го показа. В куфарчето може би имаше пистолет. Въпреки удобствата и приятните разговори с домакините на тази къща Гришанов бе на вражеска територия и под контрола на врагове. Мисълта го накара да си спомни за друг човек в едно далечно място и при съвсем други обстоятелства. Разликата караше съвестта да го гризе и да се срамува от страха си.
— Какво е то?
— Потвърждение, че нашите хора са в затвора „Хоа Ло“.
Руснакът наведе глава и промърмори нещо, което Ритър не разбра, но после отново го погледна.
— Радвам се да го чуя.
— Знаете ли, че ви вярвам? Вашите писма до и от Рокосовски ясно го показват.
Ритър си наля чай от чайника на масата и напълни и чашата на Коля.
— Вие се отнесохте много коректно с мен.
Гришанов не знаеше какво друго да каже, а тишината му тежеше.
— Имаме богат опит с посрещането на руски гости — увери го Ритър. — Вие съвсем не сте първият, който отсяда тук. Яздите ли?
— Не, никога не съм се качвал на кон.
— Хм.
Коля успя да забележи, че куфарчето на масата е препълнено с документи. Ритър извади две големи парчета картон и кутийка с мастилен тампон.
— Ще ми подадете ли ръцете си, моля?
— Не ви разбирам.
— Няма от какво да се притеснявате.
Ритър пое лявата ръка на Гришанов, натопи пръстите в мастиления тампон и един по един взе отпечатъците им върху първото парче картон. Процедурата се повтори и с дясната ръка.
— Готово. Не ви заболя, нали? Можете да си измиете ръцете и по-добре побързайте, докато мастилото не е засъхнало.
Ритър сложи едното парче картон в досието, като преди това извади от него същото. Другият лист с отпечатъци на Гришанов също влезе в куфарчето. Оперативният офицер стана, отиде до камината и запали стария картон със запалката си. Тя изгоря бързо и пепелта й се смеси с другата от огъня, който всяка вечер гореше в камината. Гришанов се върна в стаята с чисти ръце.
— Все още не разбирам нищо.
— Това наистина не ви засяга. Просто току-що ми помогнахте за нещо. Какво ще кажете да обядваме заедно? После можем да се срещнем с един ваш сънародник. Моля ви, отпуснете се, другарю полковник — каза Ритър възможно най-окуражително. — Ако страната ви спази уговорката, след около осем часа вече ще пътувате за дома…
На Марк Шарън въобще не му се искаше да идва тук, колкото и безопасно да изглеждаше мястото в началото на експлоатацията му. Е, нямаше да се бави много. Той спря личния си форд пред сградата, слезе от него и отиде до предната врата. Тя бе заключена и трябваше да почука. Тони Пиаджи я отвори внезапно, стиснал пистолет в ръката си.
— Какво става? — попита разтревожено Шарън.
— Какво става? — запита се тихо Кели.
Той не бе очаквал колата да дойде чак до сградата и тъкмо зареждаше, когато фордът спря и човекът излезе от него. Пушката все още бе нова и частите й се движеха бавно. Докато Кели се подготви за изстрел, човекът вече се движеше прекалено бързо. По дяволите. Разбира се, Джон не знаеше кой е той. Кели вдигна пушката и огледа колата през оптическия мерник. Евтина… с допълнителна антена… полицейска? Слънцето блестеше и не му позволяваше да я разгледа отвътре. По дяволите. Беше допуснал малка грешка. Мислеше, че след убийството на двамата на покрива ще има малка почивка. „Никога не трябва да си толкова сигурен, глупако!“ Грешката предизвика гримасата му.
47
Ордалия — доказателствено средство в средновековния църковен съдебен процес, при което обвиняемият е подлаган на мъчителни изпитания с минимален шанс да оживее. — Б. пр