Гласът на Тони вече звучеше самоуверено. „Козовете вече са от другата страна на улицата“ — помисли си той. Защо да не подсилят тенденцията?
— Не виждам и вие да имате някакви идеи. Боите се от слънцето ли, копелета такива? Сега ще ви стане по-светло — извика Кели. — Гледай.
Той остави слушалката, вдигна пушката си и се прицели в прозореца.
„Трак.“
„Прас.“
— Тъп кретен! — извика на свой ред Тони в слушалката, макар да знаеше, че не го чуват. — Видяхте ли? Знае, че не може да ни пипне. Знае, че времето работи за нас.
Две от стъклата бяха счупени и стрелбата спря. Телефонът отново иззвъня. Тони почака малко, преди да го вдигне.
— Пропусна, левак такъв!
— Няма къде да ходите, умнико! — извика Кели толкова силно, че дори и Тъкър и Шарън, които бяха на три метра от телефона, го чуха.
— Време е да тръгваш, господин Кели. Кой знае, може и да не успеем да те хванем. Ченгетата обаче сигурно няма да те изпуснат. Чувам, че и с тях имаш проблеми.
— Не забравяй, че все още сте в капана.
— Ти го казваш, приятел.
Пиаджи затвори телефона, за да покаже кой контролира положението.
— Как се чувствате, полковник? — попита Волошин.
— Пътуването бе интересно.
Ритър и Гришанов седяха на стъпалата на мемориала Линкълн досущ като двама туристи, уморени от жегата. Към тях се бе присъединил приятел, чиято охрана не го изпускаше от поглед.
— А виетнамският ви приятел?
— Какво? — попита изненадано Коля. — Какъв приятел?
Ритър се усмихна.
— Позволих си една малка волност. Трябваше да открием информатора ви.
— Помислих си, че може да е ваше дело — забеляза кисело генералът от КГБ.
Капанът бе повече от очевиден и все пак той бе паднал в него. Почти. Съдбата му се бе усмихнала, но Ритър сигурно не знаеше за това.
— Играта продължава, Сергей. Да не би да искаш да ми кажеш, че ще проливаш сълзи за един предател?
— За предател не, но за миролюбец — да. Умен си, Боб. Добре се справи.
„Всъщност не чак толкова добре — добави мислено Волошин. — Аз не съм паднал чак толкова дълбоко в капана, който бе приготвил, млади американски приятелю. Ти избърза. Успя да убиеш онзи Хикс, но не и КАСИЙ. Доста прибързано, млади ми приятелю. Сбърка, а дори не го знаеш.“
„Време е за работа.“
— Какво стана с хората ни?
— Преместени са при другите точно карето се договорихме. Рокосовски го потвърди. Приемате ли думата ми, господин Ритър?
— Да, ще я приема. Много добре. Довечера в осем и петнадесет „ПанАм“ има полет от „Дълес“ за Париж. Ще го докарам на летището и ако искате, можете да го видите там. Посрещнете го на „Орли“.
— Разбрано — отвърна Волошин и се отдалечи.
— Защо ме остави? — попита Гришанов, повече изненадан, отколкото разтревожен.
— Защото ми вярва, полковник. Точно както и аз на него. — Ритър се изправи. — Трябва да убием няколко часа.
— Да убием?
— Извинете, това е идиом. Разполагаме с няколко часа свободно време. Искате ли да се поразходим из Вашингтон? В „Смитсониън“ има един метеорит, който хората имат навика да докосват. И аз не знам защо.
Пет и половина. Слънцето вече блестеше в очите му и Кели често трябваше да бърше потта си. През счупения прозорец не се виждаше нищо освен сенки, и то само от време на време. Кели се зачуди дали не си почиват. Не трябваше да допуска това. Той вдигна телефона. Отново го накараха да чака.
— Кой се обажда? — попита Тони.
„Той е най-опасният — помисли си Джон. — Почти толкова, колкото си мислех.“
— Ресторантът ти разнася ли храна по домовете?
— Май огладняваме, а? — Пауза. — Може би искаш да сключим сделка?
— Излезте отвън и ще поговорим — отвърна Кели. Отсреща затвориха телефона.
„Време е“ — помисли си Кели и продължи да наблюдава сенките през прозореца. Той изпи останалата в манерката вода и изяде последния сникърс, без да престава да се оглежда наоколо. Отдавна бе решил какво да прави. В известен смисъл те бяха взели решението вместо него. Часовникът отново започна да тиктака и макар и достатъчно, времето му бе ограничено. В крайна сметка, ако го принудеха, можеше и да си отиде, но… Не, не можеше. Кели погледна часовника си. Щеше да бъде опасно и напредването на времето нямаше да промени нищо повече. Противниците му не бяха спали от двадесет и четири часа, а може би дори и повече. Джон ги бе изплашил и им бе дал време да свикнат със страха си. Сега си мислеха, че държат добри козове, точно както Кели се надяваше да стане.
Джон се отдръпна назад, без да прибира нещата си. Каквото и да се случеше, те вече нямаше да му трябват. Той се изправи, изтупа дрехите си и провери колта. Имаше един куршум в дулото и седем в пълнителя. Кели се протегна и разбра, че не може да се бави повече. Той слезе по стъпалата, отключи фолксвагена и седна вътре. Колата запали веднага въпреки внезапния му страх, че може да откаже. Джон остави двигателя да загрее и се загледа в движението по улицата пред себе си. Когато колата бе готова, той се вмъкна в натоварения трафик въпреки ругатните на някакъв шофьор.