Погледът му обаче не се хареса на Пиаджи.
— Защо отново не седнеш спокойно? Скоро ще имаме работа.
„Защо гледа телефона? Защо ни гледа нас?“
— Гледай си работата, Тони — отвърна предизвикателно Шарън и посегна към джоба, за да прибере кърпичката си.
Лейтенантът не знаеше, че очите му са го издали. Той едва бе докоснал пистолета си, когато Тони вдигна своя и стреля в гърдите му.
— Мислиш се за голям умник, а? — каза той на умиращия мъж.
После забеляза, че в квадратното слънчево петно от капандурата на покрива има сянка. Пиаджи все още я гледаше, когато тя изчезна и се смени от нещо голямо, което периферното му зрение едва улови. Хенри гледаше трупа на Шарън.
Изстрелът го обърка. Първата му мисъл бе, че е насочен срещу него, но Кели вече се бе решил и скочи в квадратната дупка. Приличаше на парашутен скок — „дръж краката си един до друг, свий коленете, изправи гърба и се претърколи, когато паднеш“.
Ударът бе доста здрав. Бетонният под бе покрит с теракотови плочки, но краката на Кели понесоха основната част от болката. Той веднага се претърколи и изпъна ръка. Най-близко бе Пиаджи. Кели вдигна пистолета си, прицели се в гърдите му и стреля два пъти. После отново се прицели и улучи Тони под брадичката.
„Смени мишените.“
Кели отново се претърколи, както бе виждал, че правят някои виетнамски войници. Ето го. В този момент времето спря. Хенри бе извадил пистолета си и се бе прицелил, когато очите им се срещнаха за цяла вечност. Двамата просто се гледаха — ловец и ловец, ловец и плячка. Кели се опомни пръв. Пръстът му натисна спусъка и куршумът се заби в гърдите на Тъкър. Колтът подскочи в ръката му. Мозъкът на Джон препускаше така трескаво, че успя да проследи как рамата на пистолета се дръпна назад, гилзата изскочи, после отново напред и следващият патрон вече бе в цевта. Кели натисна спусъка за втори път и куршумът отново се заби в гърдите на противника му. Тъкър се олюля. Или се бе подхлъзнал на пода, или двата куршума бяха нарушили равновесието му, но каквато и да бе причината, той падна на пода.
„Край на операцията“ — каза си Кели. След всички неуспехи през това черно лято той най-сетне бе довел нещо докрай. Джон се изправи, приближи се към Хенри Тъкър и изрита пистолета от ръката му. Искаше му се да каже нещо на все още живото лице, но не можа да намери думи. Може би сега Пам щеше да почива по-спокойно, но може би — не. Светът просто не бе такъв. Мъртвите си отиваха завинаги, без да се интересуват какво остава след тях. Вероятно. Кели не знаеше какво точно става след смъртта, макар че много пъти се бе питал. Ако мъртвите продължаваха да живеят на земята, то бе в съзнанието на хората, които ги помнят. Именно заради тази памет Кели бе убил Хенри Тъкър и останалите. Сигурно на Пам нямаше да й стане по-леко от това, но на него — със сигурност. Джон забеляза, че докато се е ровил в спомените и съвестта си, Тъкър бе напуснал този свят. Не можеше да изпитва угризения за смъртта на този човек, нито пък за смъртта на останалите. Кели спусна предпазителя на пистолета си и огледа стаята. На пода имаше трима мъртъвци и най-доброто, което можеше да се каже, бе, че той не е един от тях. Джон излезе и се запъти към колата си. Предстояха му една среща и отнемането на още един живот.
„Край на операцията.“
Яхтата си стоеше, където я бе оставил. Кели паркира колата и извади куфара си от нея. Той заключи фолксвагена и остави ключовете вътре, защото и от него вече нямаше да има нужда. За щастие по време на пътуването през града главата му бе абсолютно празна. Действаше като робот — маневрираше, спираше на червено, минаваше на зелено и пътуваше към морето или залива, или към някое от местата, където се чувстваше добре. Джон се приближи към „Спрингър“, сложи куфара си и се прехвърли на борда. Всичко изглеждаше наред. След десет минути щеше да бъде далеч от този град и всичко, свързано с него. Кели отвори вратата към каюткомпанията и замръзна. Първо обонянието му долови миризмата на тютюнев дим, а после слухът му чу гласа:
— Джон Кели, ако не се лъжа. Аз съм Емет Райън. Срещали сте се с колегата ми — Том Дъглас.
— Какво мога да направя за вас?
Кели остави куфара на палубата и се сети за колта на гърба си.
— Можете да ми кажете защо убихте толкова много хора — предложи Райън.
— Ако мислите, че съм го направил аз, значи знаете причината.
— Вярно. В момента издирвам Хенри Тъкър.
— Тук го няма, нали?
— В такъв случай може би вие ще ми помогнете?
— Не е зле да потърсите на пресечката на „О’Донъл“ и „Мърмен“. Той няма да избяга — каза Кели на детектива.