— Какво трябва да правя с вас?
— Трите момичета, които пристигнаха тази сутрин. В безо…
— В безопасност са. Ще се погрижим за тях. Вие и приятелите ви свършихте добра работа с Пам Маден и Дорис Браун. Не сте виновни за смъртта им. Е, може би малко. — Офицерът замълча. — Знаете, че трябва да ви арестувам, нали?
— За какво?
— За убийство, господин Кели.
— Не — поклати глава Джон. — Убийство е, когато умират невинни хора.
Райън присви очи. Виждаше само силуета на човека срещу себе си, защото слънцето зад гърба му му пречеше. Но лейтенантът добре чу думите му и една част от него искаше да се съгласи с тях.
— Законът твърди друго.
— Не съм ви молил да ми прощавате. Повече няма да ви безпокоя, освен това не възнамерявам да лежа в затвора.
— Не мога да ви пусна да си идете.
Кели видя, че Райън е извадил пистолета си. Какво ли означаваше това?
— Върнах ви полицай Монро здрав и читав, нали?
— За което ви благодаря — каза Райън.
— Аз не убивам хора просто така. Учили са ме да го правя, но само когато има причина. Аз имам достатъчно добра причина.
— Може би. И какво си мислихте, че постигнахте? — попита Райън. — Проблемът с наркотиците няма да изчезне ей така.
— Хенри Тъкър вече няма да убива момичета. Това е постижение, нали? Не съм очаквал, че ще направя нещо повече, но все пак успях да разруша тази мрежа за наркотици. — Кели замълча. Трябваше да каже още нещо на този човек. — В онази сграда има и едно ченге. Мисля, че е корумпирано. Тъкър и Пиаджи го застреляха. Може би цялата тази история ще го направи герой. Освен това има доста хероин. Това сигурно ще издигне отдела ви в очите на шефовете. — „Слава богу, че не се наложи да убивам ченге, пък било то и корумпирано.“ — Ще ви кажа и още нещо. Знам как Тъкър е вкарвал стоката си в страната.
Кели му разказа накратко.
— Не мога да ви пусна да си идете — повтори отново детективът, макар че част от него протестираше. Но Райън не можеше да го допусне, защото животът му се подчиняваше на определени принципи.
— Тогава ми дайте един час. Знам, че ще ме следите. Само час. Така ще е добре за всички.
Молбата изненада Райън. Тя противоречеше на всичко, за което се бореше, но нима чудовищата, убити от този човек, не противоречаха? „Дължим му нещо… Щях ли да разкрия тези случаи без негова помощ? Кой щеше да говори от името на мъртвите? И освен това какво може да направи той? Къде може да отиде?… Сигурно си полудял, Райън!“ Да, може би бе така…
— Имате един час. После ще ви препоръчам на добър адвокат. Кой знае, един добър адвокат може и да ви измъкне.
Райън се изправи и се насочи към другата врата, без да се обръща. Когато стигна до нея, спря само за секунда.
— Давам ви този час само защото сте се смилили, когато е можело да убиете, господин Кели. Той започва да тече сега.
Кели не изгледа заминаването му. Той включи дизелите. Един час трябваше да му стигне. Джон се втурна на палубата и изхвърли въжетата, без да ги откача от кнехтовете на кея. Когато се върна в каюткомпанията, видя, че дизелите са загрели. Кели завъртя яхтата и се насочи към изхода на пристанището. Когато излезе от пристана на яхтите, той увеличи скоростта до максимума за „Спрингър“ — двадесет и два възла. Джон видя, че каналът е свободен, включи автопилота и се спусна да довърши приготовленията. При Бодкин пойнт зави. Налагаше се, защото знаеше кого са пратили след него.
— Брегова охрана, Томас пойнт.
— Тук е градската полиция на Балтимор.
Телефонът бе вдигнал мичман втори ранг Томлисън. Той бе в последния курс на академията на бреговата охрана в Ню Лондон и бе дошъл тук за лятната практика. Чинът на Томлисън бе същият като на началника на станцията, но и двамата добре знаеха какво им е разрешено и какво — не. Той бе само двадесет и две годишен — толкова млад, че златистите му офицерски пагони още блестяха, — но вече бе време да се заеме с първата си сериозна задача. Пол Инглиш се бе осмелил да му я повери само защото с него щеше да бъде и Португалеца. Вторият по големина патрулен катер на станцията — „41Б“ — вече бе готов за отплаване. Младият мичман втори ранг спринтира навън, сякаш си мислеше, че могат да тръгнат без него, и развесели Инглиш. Пет секунди след като младежът бе навлякъл спасителната си жилетка, „41Б“ се отлепи от пристана и се насочи на север покрай фара на Томас пойнт.
„Не ми дава никакъв шанс“ — помисли си Кели, като видя приближаващия се отдясно катер. Е, той бе поискал един час и го бе получил. Кели посегна да включи радиото за един прощален разговор, но това нямаше да е по правилата. Жалко. Един от дизелите загряваше и това също бе жалко, но агонията му нямаше да продължи дълго.