— Що не вземем да хапнем малко щипки от раци, когато се приберем? — попита през смях Еди Морело, за да види дали може да накара Тони да повърне.
— Хайде да се вдигаме оттук — отвърна тихо Пиаджи и седна обратно на мястото си.
Тъкър запали мотора и измъкна лодката от плитчината обратно към залива.
На Пиаджи му трябваха минута-две, за да изтрие картината от съзнанието си. Надяваше се да забрави ужасяващите подробности и да запомни само ефикасността на метода им. В края на краищата можеха отново да прибягнат към него. „След няколко часа сигурно ще гледам на нещата откъм смешната им страна“ — каза си Тони, забил поглед в сандъка с бира. Под петнадесетината кутии с „Нашънъл бохемиан“ имаше слой лед, под който пък лежаха двадесет пликчета с хероин. Ако по някаква случайност ги спряха, то щеше да бъде истинско чудо да надзърнат какво се крие под бирата — истинското гориво на лодкарите от залива. Тъкър подкара лодката на север, а спътниците му разпънаха въдиците си. Изглеждаха досущ като рибари, търсещи удобно място за кукичките си.
— Хвани си въдицата както трябва — каза Морело след момент и се разсмя толкова гръмогласно, че зарази и Пиаджи.
— Хвърли една бира! — нареди Тони между два пристъпа на смях. В крайна сметка той бе „човек на фамилията“ и заслужаваше уважение.
— Идиоти — промълви на себе си Кели. Шестметровата лодка се движеше твърде бързо и прекалено близко до другите рибарски съдове. Така можеше да закачи някоя корда и със сигурност щеше да направи вълни и да смути риболова на останалите. Лодката демонстрираше лошо морско възпитание — нещо, на което Кели особено държеше. Беше толкова просто… по дяволите, дори не бе достатъчно трудно, за да е „просто“. Човек трябваше само да си купи лодка и автоматически добива правото да плава напред-назад с нея. Няма изпити, няма нищо. Кели намери бинокъла 7×50 на Роузън и го насочи към приближаващата се лодка. На борда й се виждаха трима тъпаци, единият от които бе вдигнал бирата си в подигравателен поздрав към тях.
— Разкарай се, леке такова — прошепна Кели. Кретените в лодката се наливаха с бира и вероятно вече бяха полупияни, макар да нямаше единадесет часа сутринта. Джон ги огледа добре и мислено благодари, че не се приближиха на повече от петдесет метра. Надписът на борда гласеше: „Осмицата на Хенри“. Кели се постара да запомни името, за да не се навърта край нея при повторна среща.
— Улових една! — извика Сара.
— Внимавайте! Откъм десния борд идва голяма вълна!
Само след момент голямата яхта се наклони с двадесет градуса вляво, а след това вдясно.
— Ето това — обърна се Кели към другите — имам предвид под „лоши морски обноски“!
— Тъй вярно! — отвърна Сам.
— Все още не съм я изпуснала — обади се Сара. Кели забеляза, че тя доста добре се справя с въдицата. — Голяма е!
Сам взе кепчето и се наведе над борда. След секунда се изправи. В мрежичката се мяташе шест-седем килограмова риба. Той я пусна в една предварително напълнена с вода тенекия, където рибата можеше да изчака смъртта си. На Кели това му се струваше жестоко, но ставаше въпрос само за една риба, а той бе виждал къде-къде по-ужасни неща.
След момент Пам също изпищя, защото кордата й се бе опънала. Сара остави въдицата си и започна да я наставлява. Кели гледаше. Приятелството между момичето и жената бе толкова забележително, колкото това между него и Пам. Може би Сара заемаше мястото на една недостатъчно грижовна майка или каквато и да е била майката на Пам. Забравила всичко друго на света, Пам следваше съветите на новата си приятелка. Кели наблюдаваше сцената с усмивка, която Сам видя и върна. Пам бе все още неумела и доста си поигра с рибата. Сам отново извърши ритуала с кепчето и на палубата се появи четирикилограмов лефер.