Приличаше на състезание, усложнено от един френски контейнеровоз, идващ откъм открито море точно през мястото, откъдето Кели искаше да мине. Скоро „Спрингър“ щеше да бъде приклещена между кораба и катера.
— Ето че пристигнахме — каза Ритър и освободи бодигарда, който ги бе следвал като сянка цял следобед. Той бръкна в джоба си и извади един билет. — Първа класа. Пиенето е безплатно, полковник. — Едно предварително телефонно обаждане им бе помогнало да избягнат паспортната проверка.
— Благодаря за гостоприемството.
Ритър се усмихна.
— Да, американското правителство ви разходи около три четвърти от земното кълбо. Предполагам, че „Аерофлот“ ще се справи с останалата част. — Ритър замълча за момент и продължи със спокоен глас: — Държанието ви към нашите пленници е било толкова коректно, колкото са позволявали обстоятелствата. Благодаря ви.
— Искрено им пожелавам да се приберат у дома живи и здрави. Те не са лоши хора.
— Нито пък вие. — Ритър го заведе до изхода, където един автобус очакваше пътниците на новичък „Боинг-747“. — Елате отново на гости някой път. Ще ви покажа още от забележителностите на Вашингтон.
Ритър изгледа отдалечаващия се мъж и се обърна към Волошин:
— Той е добър човек, Сергей. Дали този инцидент ще навреди на кариерата му?
— С това, което носи в главата си, ли? Не мисля.
— Прекрасно — отвърна Ритър и се отдалечи.
Вече бяха съвсем близо. Яхтата имаше малко преимущество, тъй като избираше курса, докато катерът трябваше да се осланя на половината възел по-висока скорост и скъсяваше разстоянието болезнено бавно. В крайна сметка всичко щеше да се реши от майсторството на двамата капитани, а разликата в него също бе много малка. Ореза изгледа как яхтата подобно на сърф се плъзга край килватера48 на контейнеровоза и използва образуваната от него вълна, за да спечели около половин възел по-голяма скорост. Протугалеца не можеше да не се възхити на умението. Кели като на шега управляваше яхтата си против законите на вълните и вятъра. Но в ситуацията нямаше нищо забавно. Не и с екипажа му, който беше въоръжен. Не и с това, което трябваше да стори на един приятел.
— За бога — изръмжа Ореза и завъртя руля леко вляво. — Внимавайте с това проклето оръжие!
Момчетата му смъкнаха капаците на кобурите си и пуснаха пистолетите.
— Той е опасен — обади се един от хората зад Ореза.
— Не, не е. Не и за нас.
— Ами хората, които е…
— Може би са си го търсили!
Още малко газ, и Ореза отново зави наляво. Очите му опипваха повърхността на морето за проход между вълните. Патрулният катер извиваше ту вляво, ту вдясно, за да се възползва възможно най-добре от вълнението и да спечели няколко ценни метра в преследването си — също както правеше и яхтата. Надали някоя регата можеше да бъде толкова увлекателна и Ореза вътрешно се гневеше на Кели, че целта на състезанието е толкова неприятна.
— Може би трябва да…
— Господин Томлисън, мислите ли, че някой може да управлява катера по-добре от мен — отвърна Португалеца, без да обръща глава.
— Не, старшина Ореза — отвърна мичманът и Ореза изсумтя. — Може би няма да е зле да поискаме един флотски хеликоптер — предложи смирено Томлисън.
— За какво ни е, сър? Къде мислите, че може да отиде? В Куба ли? Имаме два пъти повече гориво от него, развиваме с половин възел по-голяма скорост, а той е само на триста метра пред нас. Помислете добре, сър. Така или иначе след двадесет минути сме при него, колкото и добър да е той. — „Уважавайте противника си“ — допълни тонът на Ореза.
— Но той е опасен — повтори мичман Томлисън.
— Аз отговарям за това. Ето…
Ореза зави наляво и премина през килватера на контейнеровоза, като използваше енергията на вълните. „Интересно… Делфините плуват по същия начин… Спечелих цял възел, а освен това корпусът ми е по-добър от неговия…“ В противоречие с всичко, което трябваше да изпитва, Мануел Ореза се усмихна. Току-що бе научил нещо ново за управлението на катера си, и то благодарение на приятел, когото се опитваше да арестува за убийство. „За няколко убийства на хора, които са си го заслужавали“ — напомни си той и се зачуди дали адвокатите ще успеят да измислят нещо.
Не, трябваше да се отнесе към него с уважение. Трябваше да му даде възможност да проведе регатата си и да протегне ръка към свободата, колкото и обречен да бе този опит. Ако не го стори, щеше да унижи човека и себе си. Дори и след като всичко друго умре, честта продължава да живее. Това бе последният закон на морето, а Ореза, както и приятелят му бяха моряци.