Беше дяволски близо. Португалеца бе адски добър моряк и по тази причина задачата му ставаше още по-трудна. Кели вече правеше всичко, на което бе способен. Преминаването през килватера на контейнеровоза бе най-майсторското изпълнение в цялата му кариера на моряк, но този проклет старшина бе повторил хода не по-зле от него. И двата му дизела вече работеха на пълни обороти и загряваха, а този скапан контейнеровоз се движеше по-бързо, отколкото трябва. „Защо Райън не изчака още десетина минути?“ — ядосваше се Кели. Бутонът, активиращ запалителната система, бе точно до него. Пет секунди след натискането му резервоарите щяха да се взривят, но това не вършеше работа, защото катерът на бреговата охрана бе само на някакви си двеста метра от него.
„А сега какво?“
— Спечелихме двадесет метра — установи Ореза със задоволство и тъга.
Старшината забеляза, че Кели дори не поглежда назад. Той знаеше. Трябваше да знае. „По дяволите, наистина си добър“ — опита се да му каже по телепатия старшина Ореза. Португалеца съжали за всички подигравки, които бе отправил към Кели, но приятелят му сигурно знаеше, че само се е шегувал. Освен това със състезанието си той оказваше чест на Ореза. Сигурно на яхтата си имаше оръжие и можеше да стреля по тях, но не го правеше и старшината знаеше защо. Това щеше да наруши правилата на подобно състезание. Кели даваше всичко от себе си и когато му дойдеше времето, достойно щеше да приеме загубата си. И двамата щяха да съжаляват, но нямаше да загубят уважението си един към друг.
— Скоро ще се стъмни — забеляза Томлисън.
Момчето просто не разбираше, но му бе простено, защото току-що постъпваше на служба. Може би някой ден щеше да се научи. Ореза силно се надяваше, че младият мичман щеше да се поучи от днешния урок.
— Няма да е толкова скоро, сър.
Ореза набързо огледа останалата част от хоризонта. Френският контейнеровоз закриваше може би една трета от гледката. Той имаше висока надстройка, а корпусът му блестеше от новата боя. Екипажът на кораба сигурно дори не подозираше какво става в морето до тях. Ореза забеляза, че контейнеровозът е нов. Носът му тип „булб“ правеше добри вълни, които яхтата пред него използваше, за да увеличи скоростта си.
Най-бързото и лесно решение бе да издърпа катера след себе си към десния борд на контейнеровоза, да пресече пътя му и тогава да взриви яхтата… но… имаше и друг, по-добър начин.
— Сега!
Ореза завъртя руля с около десет градуса вляво и само за миг спечели още петдесет метра. После върна руля в старото му положение, прескочи една двуметрова вълна и се приготви да повтори маневрата. Един от младите моряци толкова се възхити, че даде воля на емоциите си.
— Видяхте ли, господин Томлисън? Корпусът ни е по-добър от неговия за тези условия. В спокойни води може и да ни бис с няколко сантиметра, но тук — не. Тук господарите сме ние.
След две минути разстоянието между двата съда бе намалено наполовина.
— Сигурен ли сте, че искате това състезание да свърши, Ореза? — попита мичман Томлисън.
„Май съвсем не е глупав.“ Е, в крайна сметка младокът бе офицер, а те трябваше да са умни, нали?
— Всички състезания свършват, сър. Винаги има победител и победен — забеляза Ореза с надеждата, че приятелят му също ще го разбере.
Португалеца бръкна в джоба на ризата си и извади цигара, която запали с лявата си ръка. Пръстите на дясната му държаха руля и от време на време правеха леки корекции в курса. Мозъкът му реагираше на всяка гънка по повърхността на морето. Ореза бе казал на Томлисън, че ще настигнат яхтата след двадесет минути, но сега разбра, че е бил песимист. Щяха да свършат доста по-рано.
Португалеца отново огледа залива. Наоколо имаше доста яхти, но явно екипажът на никоя от тях не се досещаше за естеството на състезанието. Катерът не бе пуснал сирените и полицейските светлини. Ореза не обичаше да ги употребява, защото ги смяташе за професионална обида. Той мислеше, че когато един катер от бреговата охрана на Съединените щати спре до теб, не са нужни полицейски светлини. Освен това днешното състезание бе нещо лично, достояние само на професионалисти. Зрителите винаги опорочаваха нещата и отвличаха състезателите от целта им.
Кели вече се намираше между контейнеровоза и катера. Както и предполагаше, Португалеца бе налапал въдицата. Въпреки това Ореза си оставаше отличен моряк. Още само миля, и катерът щеше да се изравни с него и да сведе шансовете му до нула. Кели обаче вече имаше план. Изпъкналият нос на контейнеровоза леко се подаваше над водата. Един моряк го наблюдаваше от мостика и това припомни на Джон първия ден с Пам. Споменът накара стомаха му да се свие. Беше толкова отдавна. Дали бе постъпил правилно, или бе сгрешил? Кой можеше да прецени? Кели поклати глава. Щеше да остави преценката в Божиите ръце. Джон за пръв път обърна глава назад и прецени разстоянието, което бе ужасно малко.