Катерът на бреговата охрана бе вдигнал нос и продължаваше да пори вълните с около петнадесет градуса, наклонен назад. Той се клатушкаше вляво и вдясно, а големите му дизели скимтяха по привичния си котешки начин. Всичко това бе в ръцете на Ореза — машини и рул — и докато опитните му пръсти направляваха катера, очите му оглеждаха и преценяваха. Жертвата му правеше абсолютно същото, като изцеждаше и последните сили на дизелите си и използваше докрай умението и опита си. Но предимството бе на страната на Португалеца и нещата не можеха да се променят.
Тогава Ореза видя лицето на Кели, който се беше обърнал за пръв път.
„Време е, приятелю. Хайде, нека се разделим достойно. Кой знае, може да извадиш късмет и когато след време излезеш, отново ще бъдем приятели.“
— Хайде, намали скоростта и завий надясно — каза Ореза, без да съзнава, че говори на глас.
Всички момчета от екипажа му си мислеха същото и останаха доволни, че капитанът им вижда ситуацията като тях. Преследването бе продължило само половин час, но те щяха да го запомнят за цял живот.
Кели отново обърна глава. Ореза беше само на половин корабна дължина от него. Името, изписано на бака на яхтата, вече се виждаше ясно и нямаше смисъл да продължават да се напрягат до последния метър. Това щеше да развали удоволствието от състезанието. Щеше да покаже нездрав дух, който не бе присъщ на моряците. Подобна постъпка прилягаше на яхтсмени, а не на професионалисти.
Тогава Кели направи нещо неочаквано. Ореза го забеляза пръв и очите му прецениха разстоянието веднъж, два, три пъти, всеки път с незадоволителен отговор. Португалеца бързо посегна към радиото си.
— Не го прави! — извика старшината на „служебната“ честота.
— Какво? — попита бързо Томлисън.
„Не го прави!“ — изкрещя разсъдъкът на Португалеца, внезапно останал сам в един много малък свят. Той отгатна мислите на Кели и съзнанието му запротестира срещу тях. Нещата не трябваше да свършват така. Подобен край бе недостоен.
Кели обърна руля вдясно, за да улови вълната от носа на контейнеровоза. Когато моментът настъпи, той зави. Радиото избръмча. Кели чу гласа на Португалеца и се усмихна. Той бе добър човек. Без хора като него животът щеше да бъде самотен.
Внезапният остър завой наклони „Спрингър“ вдясно. За това помогна и малката вълна, образувана от носа на контейнеровоза. Кели продължи да държи руля с дясната му ръка, а ляната се пресегна за кислородната бутилка и закачените за нея тежести. „За бога — помисли си Джон, докато «Спрингър» се накланяше опасно към десния си борд. — Не проверих дълбочината. Ами ако не е достатъчно дълбоко… о, Боже… о, Пам…“
Яхтата рязко изви вдясно. Ореза наблюдаваше само от стотина метра, но бе толкова безпомощен, сякаш се намираше на хиляда километра. Съзнанието му изпревари действителността: силно наклонена надясно, яхтата се изкачи върху вълната, образувана от носа на кораба, пресече пътя му, преобърна се и белият й корпус изчезна под носа на големия търговски кораб…
Това не беше достойна смърт за един моряк.
„41Б“ изключи машините си и силно се заклати от вълните, образувани от близкия кораб. Контейнеровозът също веднага спря, но това му отне цели две минути. Ореза и хората му вече плаваха из останките на яхтата. Мощните фенери на катера светнаха, за да разпръснат падащия мрак.
— Брегова охрана четири-едно, брегова охрана четири-едно, говори една военноморска яхта. Можем ли да ви помогнем с нещо?
— Няколко допълнителни чифта очи няма да ни навредят. Кой е на борда?
— Двама адмирали. Аз съм от военновъздушните сили, ако това може да ви помогне.
— Помощта ви е добре дошла, сър.
Все още бе жив. Фактът изненада Кели не по-малко, отколкото щеше да изненада Ореза. Водата бе достатъчно дълбока и Джон и кислородната бутилка достигнаха дъното след около двадесет и пет метра. Той се пребори с вълнението, предизвикано от големия кораб на повърхността, и сложи бутилката на гърба си. Кели заплува, за да избегне контейнеровоза и останките от онова, което само допреди секунди представляваше скъпа яхта. Трябваше да изминат още две-три минути, за да може Джон напълно да приеме факта, че е преживял този процес с ордалии. Той се чудеше колко ли луд трябва да е бил, за да рискува живота си по този начин, но за пръв път бе усетил нужда да го повери в ръцете на нещо по-силно от него. Джон се бе подготвил за всякакви последици, но тази сила го бе пожалила. На изток от него вече се виждаше корпусът на катера на бреговата охрана… на запад плаваше някаква яхта. Кели откачи четири от тежестите, вързани за бутилката, и заплува към нея по гръб.