Главата му се показа на повърхността точно зад яхтата и достатъчно близо, за да прочете името й. Кели отново се гмурна. След минута вече бе до западния борд на деветметровата яхта.
— Хей?
— Ти ли си, за бога? — попита Максуел.
— Така мисля. — „Е, не съвсем.“ Кели протегна ръка.
Доайенът на военноморската авиация изтегли ожуленото тяло при себе си и го вкара в каютата.
— Четири-едно, тук е военноморската яхта западно от вас… Положението съвсем не е розово, приятелю.
— Страхувам се, че имате право. Ако искате, можете да тръгвате. Ние ще поостанем — каза Ореза.
Много мило от тяхна страна, че бяха кръстосвали залива с него в продължение на три часа. И то двама адмирали. Дори умееха да карат яхтата си доста прилично. При други обстоятелства Португалеца сигурно би се пошегувал, но не и сега. Ореза и катерът му щяха да продължат търсенето цяла нощ, за да намерят само отломки.
Вестниците вдигнаха голям шум, но историите в тях бяха доста преиначени. Лейтенант Марк Шарън — в административен отпуск — в извънработно време се бе натъкнал на лаборатория за наркотици. В завързалата се престрелка убил двама големи наркотрафиканти и изгубил живота си. Случайното бягство на трите момичета бе помогнало за идентифицирането на един от наркотрафикантите като жесток и опасен убиец. Последното обясняваше героичния ореол на Шарън. С топа приключила серия случаи — факт, от който полицията не можеше да бъде недоволна. На шеста страница бе публикуван невзрачен материал за някакъв морски инцидент.
Три дни по-късно един служител от централния военен архив в Сейнт Луис се обади на лейтенант Райън, за да му съобщи, че досието на Кели се е завърнало. Райън така и не разбра откъде, но въпреки това благодари за информацията. Той бе приключил случая заедно с всички останали и дори не си бе направил труда да изиска от ФБР отпечатъците на Кели. Така усилията на Боб Ритър да ги замени с отпечатъците на човек, който никога вече нямаше да посети Америка, се оказаха напразни.
Единственото, което силно безпокоеше Ритър, бе телефонното обаждане. Но дори и престъпниците имаха право на последно желание и Боб не искаше да се кара с Кларк за това. Пет месеца по-късно Сандра О’Тул напусна работата си в „Хопкинс“ и постъпи в една университетска болница във Вирджиния с помощта на блестящата препоръка на професор Самуел Роузън.
ЕПИЛОГ
12 ФЕВРУАРИ 1973
— Удостоени сме с честта да служим на страната си в трудно време — каза капитан Джеремия Дентън и завърши кратката си реч във военновъздушната база „Кларк“ с думите: — Бог да благослови Америка.
— Прекрасна реч — забеляза коментаторът възхитено, защото за това му плащаха. — Точно зад капитан Дентън стои полковник Робин Захариас от военновъздушните сили. Той е един от петдесет и тримата военнопленници, за които доскоро нямахме никаква информация. Тук са и…
Джон Кларк вече не слушаше. Телевизорът стоеше върху гардероба на жена му в спалнята. Джон бе вперил поглед в лицето на човека, до когото неотдавна бе толкова близо. Той видя, че полковникът прегръща жена си, която не бе виждал от години. Тя се бе състарила от тревоги, но сега обичта към съпруга, когото бе мислила за мъртъв, я подмладяваше. Кели се разплака заедно с хората на екрана. За пръв път виждаше човека да се движи. Виждаше огромната му радост, която бе в състояние да замени дори безгранична скръб. Той толкова силно стисна, ръката на Санди, че й причини болка. Тя премести неговата на корема си, за може Джон да почувства ритането на бъдещото им първо дете. Телефонът иззвъня. Кели се ядоса на прекъсването, но когато чу гласа, ядът му изчезна.
— Надявам се, че се гордееш със себе си, Джон — каза Дъч Максуел. — Връщат се всичките двадесет. Исках просто да съм сигурен, че знаеш. Без теб завръщането им нямаше да е възможно.
— Благодаря, сър.
Кларк затвори телефона. Не можеше да каже нищо повече.
— Кой беше? — попита Санди и отново сложи ръката му на корема си.
— Един приятел — отвърна Кларк и избърса сълзите, преди да целуне жена си. — От друг живот.