— Забравих да й благодаря — обади се най-накрая тя.
— Не, не си. Просто не го каза. Как си днес?
— Главата вече не ме боли. — Тя го погледна. Косата й имаше нужда от баня, но очите й блестяха, а походката бе бодра. Кели почувства нужда да я целуне и не се забави да го направи.
— Какво ще правим сега?
— Трябва да поговорим — каза тихо Пам. — Време е.
— Чакай малко.
Кели влезе в работилницата си и се върна с два сгъваеми шезлонга. Той ги разпъна и посочи единия на Пам.
— Сега ми разкажи колко си лоша.
След три седмици Памела Стар Маден щеше да навърши двадесет и една години. Кели най-после научи възрастта, както и фамилното й име. Тя бе родена в работническо семейство в района Панхандъл в Северен Тексас. Израснала предимно под грижите на баща си, чиято строгост можела да събуди завист дори и у баптистки свещеник. Доналд Маден разбираше показността на религията, но не и същността й. Той бе строг, защото не знаеше как да обича, и пиеше от омраза към живота — този му навик също го ядосваше — и все не можеше да се нагоди към него. Когато децата му не слушаха, той ги налагаше с колана или пък с пръчка, докато съвестта му не го загризе. Но тя рядко се обаждаше, преди да го заболи ръката. За Пам, която не помнеше да е била щастливо дете, капката, преляла чашата, бе дошла в деня след шестнадесетия й рожден ден. Тогава тя до късно бе стояла на литургия в църквата, след което излязла с приятели на нещо, което почти приличало на среща. Мислела си, че най-после има правото да го направи. В края на вечерта момчето, чиито родители били почти толкова строги, колкото нейните, дори не я целунало. Но Доналд Маден не се интересувал от това. Когато пристигнала у дома си в десет и двадесет, лампите в къщата гневно светели. Чакали я един вбесен баща и една ужасена майка.
— Тогава наговори такива неща… Докато говореше, Пам не вдигаше поглед от тревата. — Не бях направила нищо такова. Дори не съм си и помисляла да го правя. А Албърт бе толкова невинен… Но по това време и аз бях същата.
Кели стисна ръката й.
— Не си длъжна да ми разказваш нищо, Пам.
Но тя се чувстваше задължена и Кели го знаеше, така че продължи да слуша.
След като изтърпяла най-жестокия побой за всичките шестнадесет години, Памела Маден се измъкнала през прозореца от спалнята си на първия етаж и извървяла четирите мили до центъра на малкия прашен град. Преди зазоряване хванала автобус на „Грейхаунд“ за Хюстън, защото бил първият пристигнал. Не слязла преди последната спирка просто защото не й хрумнало да го направи. Доколкото успяла да установи по-късно, родителите й не съобщили никъде, че е изчезнала. Последвал период на тежка, зле платена работа и мизерни квартири, който само влошил положението й и я накарал да се махне от Хюстън. С малкото спестени пари хванала друг автобус — този път на „Континентъл Трейлуейс“ — и пристигнала в Ню Орлиънс. Уплашена, слаба и все още малка, Пам така и не успяла да научи, че някои хора се занимават с това, да дебнат деца, избягали от дома си. За нея почти веднага се лепнал двадесет и пет годишният Пиер Ламарк, който се отличавал с хубави дрехи и добри обноски. Примамена от неговото съчувствие и вечерята, Пам приела предложението му за подслон и помощ. След три дни Ламарк станал първият й любовник. След още седмица здравият шамар през лицето убедил шестнадесетгодишното момиче да предприеме второто си сексуално приключение. Този път партньорът бил някакъв търговски пътник от Спрингфийлд, Илинойс, на когото Пам толкова напомнела за дъщеря му, че той я наел за цяла нощ и платил двеста и петдесет долара на Ламарк за преживяването. На следващия ден Пам изпразнила една от тубичките с хапчета на сводника в гърлото си, но успяла само да повърне и да си спечели жесток побой за непослушанието.
Кели слушаше разказа с нечовешко спокойствие. Той гледаше втренчено в една точка и дишаше равномерно. Вътре в него обаче положението бе съвсем различно. Той си спомни за момичетата, с които бе спал във Виетнам — те приличаха повече на деца, — и за няколкото след смъртта на Тиш. Никога не му бе хрумвало, че тези млади жени може би не харесват живота и работата си. Той дори не се бе замислял за това, приемайки симулираните им реакции за искрени човешки чувства — та нима Кели не бе честен и почтен човек? Но той бе плащал за услугите на млади жени, чиито истории вероятно не бяха много по-различни от тази на Пам, и сега срамът гореше гърдите му като факла.