На деветнадесет години Пам вече била избягала от Ламарк и още трима сводници, като винаги попадала в ръцете на нов. Някакъв в Атланта обичал да бие момичетата си с тънка жица пред очите на шефовете. Друг пък в Чикаго започнал да тъпче Пам с хероин, за да контролира по-добре момичето, което му изглеждало малко непокорно. Пам избягала още на другия ден, за да му докаже колко прав е бил. Тя била виждала едно момиче да умира пред очите й от свръхдоза необработен наркотик и това я плашело повече от побоищата. Не можела да се върне у дома — опитала веднъж да се обади, но майка й затръшнала слушалката, преди дъщерята да успее да помоли за помощ. Не вярвала на социалните служби — при други обстоятелства те вероятно биха могли да й помогнат. Така Пам се озовала във Вашингтон. Била вече опитна проститутка и вземала наркотици, които й помагали да се крие от мислите за себе си. Но не напълно. „И това сигурно я е спасило“ — помисли си Кели. През цялото това време Пам направила два аборта, три пъти се разболявала от венерически болести и натрупала четири ареста, без нито веднъж да стигне до съд. Пам вече плачеше и Кели се премести да седне до нея.
— Виждаш ли каква съм всъщност?
— Да, Пам. Виждам една храбра жена. — Той я притегли към себе си и я прегърна. — Всичко е наред, скъпа. Всеки може да се оплете. За излизането от кашата обаче се иска смелост, а за да говориш за нея, трябва кураж.
Последното действие започнало във Вашингтон с някой си Роско Флеминг. По това време Пам сериозно се била пристрастила към наркотиците, но лицето й псе още изглеждало свежо и хубаво, разбира се, ако някой се занимавал с него. Тя продължавала да се котира добре сред любителите на млади момичета. На един такъв „любител“ му хрумнала идея. Този човек, на име Хенри, искал да разшири бизнеса си с наркотици. Той действал внимателно и обичал другите да вадят кестените от огъня, затова си създал едни приют за момичета, които пренасяли наркотика до пласьорите. Момичетата купувал от известни сводници в други градове. Винаги плащал веднага и в брой — нещо, което всички жени намирали за ужасно. Този път Пам се опитала да избяга веднага, но я хванали. Последвал жесток побой, в който й строшили три ребра. Едва по-късно разбрала, че е извадила късмет, задето урокът не е продължил. Хенри не пропуснал възможността да я натъпче е наркотици, които увеличавали зависимостта, но облекчавали и болката й. Той разширил терапията, като я направил достъпна за всеки от приятелите си, който я пожелае. Така постигнал онова, в което всички други се препъвали — прекършил духа й.
За период от пет месеца комбинацията от побоища, сексуално насилие и наркотици я депресирала до състояние на забрава, от което излязла само преди четири седмици. Тогава на вратата се спънала в трупа на дванадесетгодишно момче, от чиято ръка все още стърчала иглата. Като се стремяла външно да не показва нищо, Пам се опитала да намали дозите си. Приятелите на Хенри не се оплаквали. В това състояние Пам била по-добра в леглото и мъжкото им его го отдавало на тяхната потентност, а не на нейното пробуждане. Тя чакала шанса си. Чакала Хенри да замине нанякъде, защото тогава другите се отпускали. Само пет дни преди да срещне Джон, тя събрала нещата си и изчезнала. Без стотинка в джоба — Хенри никога не им давал пари — Пам се измъкнала от града на стоп.
— Разкажи ми за Хенри — каза меко Кели, когато момичето свърши.
— Тридесетгодишен, черен, висок колкото теб.
— А успяха ли да се измъкнат и други момичета?
Гласът на Пам стана леден:
— Знам само една, която опита. Беше някъде през ноември. Той… я уби. Мислеше си, че е тръгнала при ченгетата, и… — Пам извърна глава. — Накара всички ни да гледаме. Беше ужасно.
— А ти защо опита, Пам? — попита тихо Кели.
— По-скоро бих умряла, отколкото да живея отново така — прошепна тя и най-сетне думите излязоха от устата й. — Исках да умра. Онова момче. Знаеш ли какво става? Просто спираш. Всичко спира. И аз помагах. Помагах да го убият.
— Как се измъкна?
— Предната нощ… аз… чуках се с всичките…за да ме харесат и да ме пуснат… да не ме наглеждат. Разбираш ли?
— Направила си всичко необходимо, за да избягаш — отвърна Кели. Той се напрегна целият, за да държи гласа си равен. — Слава богу.
— Няма да ти се сърдя, ако ме оставиш отново на пътя. Може би татко е бил прав за мен.
— Пам, спомняш ли си времето, когато си ходила на църква?
— Да.
— Спомняш ли си как завършваше онова: „Иди и не прегрешавай повече“? Да не мислиш, че аз съм вършил само добри дела? И никога не съм се срамувал? Не съм бил уплашен? Ти не си сама, Пам. Имаш ли представа каква смелост се изисква, за да разкажеш всичко това?