Най-лошото бе, че не чувстваше нищо. Хелън й бе приятелка. Хелън умираше и Пам знаеше, че трябва да изпита нещо, но не можеше. Устата на Хелън бе запушена. Въпреки това звуците, предизвиквани от Били и Рик, продължаваха да се чуват. Въздухът си проправяше път навън и макар че устните не можеха да мърдат, излизащите звуци показваха, че жената скоро щеше да приключи земния си път. Но пътуването имаше цена и Рик, Били, Бърт и Хенри се бяха нагърбили с ролята на бирници. Пам си казваше, че всъщност се намира някъде далеч от това място, но ужасните звуци продължаваха да връщат сетивата и съвестта й към това, което се бе превърнало в реалност. Хелън беше лоша. Хелън се бе опитала да избяга, а те не можеха да позволят подобно нещо. Това им бе обяснявано многократно и сега им се показваше нагледно, за да могат — както каза Хенри — да го запомнят завинаги. Пам все още чувстваше болката от счупените ребра и помнеше своя урок. Погледът на Хелън спря върху нея, но Пам знаеше, че е безсилна да направи каквото и да е. Опита се да й предаде съчувствието си е очи. Не смееше да направи нищо повече. Най-после Хелън спря да издава звуци и всичко свърши. Засега. Пам затвори очи и се зачуди кога ли ще дойде и нейният ред.
Войниците добре се позабавляваха. Американският пилот бе завързан точно пред укритието от натрупани чували, зад което стоеше свалилата го картечница. Пораженията, които им бе нанесъл техният пленник обаче, съвсем не бяха забавни и те изразиха чувствата си с юмруци и ритници. Бяха открили и другото тяло, което сложиха до това на пленника. Измъченото и отчаяно изражение на американеца от гледката на убития му приятел престъпник им харесваше. Пристигналият от Ханой офицер от разузнаването свери името на американския пилот със списъка в ръката си и после се наведе, за да го прочете още веднъж. Артилеристите си помислиха, че разузнавачът е попаднал на нещо необичайно, защото веднага отиде да се обади по телефона. Пленникът вече бе припаднал от раните си, когато офицерът от разузнаването нацапа лицето му с кръвта на убития му другар. После разузнавачът направи няколко снимки. Артилеристите доста се учудиха. Явно офицерът искаше пленникът да изглежда толкова жив, колкото и трупът до него. Колко странно.
Кели си мислеше, че никога повече няма да му се наложи да идентифицира трупове, но явно се бе лъгал. Придружаваха го няколко души, дошли да го подкрепят, но падането и оцеляването бяха различни неща, а в моменти като този просто не можеше да има утешение. Той излезе от спешното отделение и очите на лекарите и медицинските сестри се залепиха върху него. Имаше и свещеник, ДОШЪЛ да изпълни последното си задължение към мъртвата. Той каза няколко думи с пълното съзнание, че ще останат нечути. Един полицай обясни, че шофьорът не е виновен. Спирачките отказали. Механична повреда. Всъщност никой не бе виновен. Случват се такива неща. Той просто повтори онова, което казваше на нищо неподозиращи хора, за които в един момент светът се бе срутил. Сякаш думите му имаха някакво значение. Полицаят разбра, че господин Кели е силен мъж и следователно още по-уязвим от другите. Съпругата и нероденото му дете, които би могъл да предпази от всичко, бяха мъртви, загинали при нещастен случай. Никой не бе виновен. Шофьорът, който също бе семеен, се намираше в болницата, приспан с успокоителни. След катастрофата той веднага се бе пъхнал под бронята на камиона с надеждата да намери младата жена жива. Хората, с които Кели бе работил, седяха около него и щяха да му помогнат с погребението. Не можеха да направят нищо повече за човек, който по-скоро би влязъл в ада, отколкото да преживее това. А той знаеше какво е ад. Но пъкълите са повече от един, а Кели все още не бе видял всичките.
Така и не разбра защо спря. Кели отби скаута си на банкета, без да мисли. Тя не бе протегнала ръка за автостоп. Просто стоеше до пътя и гледаше препускащите край нея коли, които вдигаха облаци дим и прах. Единият й крак бе леко присвит в коляното — типична поза на стопаджия. Носеше стари дрехи, а през рамото й се виждаше преметнат сак. Светлокестенявата коса, дълга до раменете, се развяваше от профучаващите по магистралата коли. Лицето й не изразяваше нищо, но Кели го разбра едва когато кракът му бе натиснал спирачката, а скаутът вече спираше до банкета. Той се зачуди дали да не продължи пътя си, но си каза, че вече е взел решение, макар да не знаеше какво точно. Очите на момичето проследиха спиращата кола и когато Кели погледна в огледалото си, видя, че тя повдигна рамене и се приближи към скаута без особен ентусиазъм. Стъклото на предната седалка до шофьора вече бе свалено и след няколко секунди момичето погледна през него.