Алън отново се замисли. Той никога не се бе ровил из миналото на Кели, но знаеше достатъчно. Кели бе опитен водолаз, боцман, който се бе сражавал в Делтата на Меконг в помощ на Девети пехотен. Отличен боец, чиито качества им бяха препоръчани от висока инстанция в Пентагона. Работата му с полицейските водолази бе на висота. „Но и доста добре спечели от нея“ — припомни си Алън. „Човекът“ със сигурност бе жена. Кели никога нямаше да взема такива предохранителни мерки, ако ставаше въпрос за мъж. Мъжете просто не мислят така един за друг. Ако не друго, то думите му определено звучаха интригуващо.
— Да не се будалкаш? — бе длъжен да попита детективът.
— Никога не се будалкам с такива неща — увери го Кели. — Изискванията ми са: давам ти само информация и срещата се провежда на четири очи. Става ли?
— Знаеш ли, ако ми се бе обадил някой друг, щях да му кажа да дойде направо тук, но за теб ще направя компромис. Ти ми помогна за случая „Гудинг“. Както знаеш, го хванахме. Осъден е до живот плюс още тридесет години. Длъжник съм ти. Добре, ще играем по твоите правила. Доволен ли си?
— Благодаря. Какъв ти е графикът?
— Тази седмица работя втора смяна. — Беше малко след четири следобед и Алън току-що бе дошъл в участъка. Той не знаеше, че преди това Кели бе звънял три пъти, без да оставя съобщение. — Освобождавам се някъде около полунощ или един часа. Зависи от нощта — обясни детективът. — Понякога имаме повече работа.
— Утре вечер. Чакай ме пред участъка. Можем да хапнем някъде.
Алън се намръщи. Това намирисваше на филм с Джеймс Бонд и агенти от специалните служби. Но той знаеше, че макар да не разбира нищо от полицейска работа, Кели е сериозен човек.
— Значи до утре вечер, приятелче.
— Благодаря, Франк. Довиждане.
Връзката прекъсна и Алън се захвана за работа, като си отбеляза нещо на календара.
— Уплашена ли си? — попита Кели.
— Малко — призна тя.
Джон се усмихна:
— Нормално. Нали ме чу какво казах. Той не знае нищо за теб. Винаги можеш да се откажеш. Аз ще си нося пистолета. Просто ще поговорите. Влизаш и излизаш — нищо повече. Ще свършим за един ден. Всъщност за една нощ. Няма да се отделям от теб.
— Нито за минута ли?
— Е, само когато ходиш до тоалетната, скъпа. Там сама ще трябва да се грижиш за себе си.
Пам се усмихна и се отпусна.
— Ще отида да приготвя вечерята — каза тя и се отправи към кухнята.
Кели излезе отвън. Някакъв глас в него настояваше да се упражнява с оръжието, но той вече го бе направил. Въпреки това отиде в бункера и извади колта от кобура. Джон разглоби пистолета и разви цевта. Когато я вдигна към светлината, забеляза събралия се от стрелбата нагар. Кели почисти всички части с вълнено парцалче, паста и четка за зъби. Сега вече не се виждаше и следа от мръсотия. Следващата му стъпка бе да смаже пистолета. Той сложи съвсем тънък слой смазка, защото в противен случай щеше да привлече праха, който можеше да предизвика засечка точно когато не трябва. След като завърши с почистването, той бързо сглоби колта. Можеше да го направи и със затворени очи. Пистолетът прилепна удобно в ръката му и Джон го зареди няколко пъти, за да се убеди, че го е сглобил правилно. Последният оглед затвърди впечатлението му.
Кели издърпа едно чекмедже и извади два пълни пълнителя и един празен. После вкара единия от пълнителите на мястото му и внимателно зареди. Повтори същата операция и с другия. С осем патрона в колта и резервен пълнител Джон разполагаше с петнадесет изстрела, които да посрещнат опасността. Те не бяха достатъчни дори и за разходка във виетнамските джунгли, но щяха да стигнат за тъмните градски улици. Кели можеше да улучи човешка глава с един изстрел от около десет метра без значение през деня или през нощта. Никога не се бе панирал от стрелба, а и преди бе убивал хора. Каквито и опасности да го чакаха, той бе готов да ги посрещне. Освен това не отиваше при виетконгците. Отиваше през нощта, а тя му бе съюзник. Наоколо нямаше да гъмжи от хора и освен ако другата страна не знаеше за намеренията му — което бе сигурно, — нямаше основание да се притеснява от засада. Просто трябваше да стои нащрек, което не бе особено трудно.
Вечерята бе пиле — нещо, което Пам знаеше да приготвя. Кели бе на път да извади и бутилка вино, но се спря. Защо трябваше да я изкушава с алкохол? Може би нямаше да е зле и самият той да спре пиенето. Джон лесно щеше да мине без алкохол, пък и Пам сигурно би оценила солидарността му. Разговорът им избягваше сериозните теми. Кели вече бе изгонил опасностите от съзнанието си. Нямаше нужда да се занимава с тях. Прекаленото фантазиране само усложняваше нещата.