Вече бе тъмно. Слънцето почти се бе скрило и валеше дъжд. Кели се насочи на юг към града по Йорк роуд. Чувстваше се сит, отпуснат, уверен и готов за нощната работа. На влизане в Таусън видя няколко сухи петна, от които колите току-що бяха тръгнали. Това означаваше, че градът със своите опасности е близо. Сетивата му веднага застанаха нащрек. Очите на Кели започнаха на шарят наляво-надясно по улици и тротоари, погледът му през пет секунди проверяваше трите огледала на колата. Още с влизането в колата той бе оставил колта на обичайното му място — в един кобур под предната седалка. Така беше по-удобно, пък и тук можеше да го стигне по-бързо, отколкото на колана.
— Пам? — обърна се той към нея, без да откъсва поглед от движението. Междувременно провери дали и четирите врати са заключени — предпазна мярка, която му изглеждаше направо параноична.
— Да?
— Вярваш ли ми?
— Вярвам ти, Джон.
— Къде… работеше?
— Какво искаш да кажеш?
— Ами тъмно е, вали дъжд и ми се иска да видя как изглежда обстановката там. — Не стана нужда да я поглежда, за да разбере, че тялото й се напрегна. — Виж, ще внимавам. Стига да забележиш нещо тревожно, така ще натисна педала на газта, че ще излетим като ракета.
— Страх ме е — отвърна незабавно Пам, но после се замисли. Тя вярваше на този човек, нали? Той бе направил толкова много за нея. Бе я спасил. Трябваше да му вярва. Не, нужно бе да му покаже вярата си. Така че попита: — Обещаваш ли да внимаваш?
— Повярвай ми, Пам — увери я той. — Видиш ли нещо подозрително, и веднага изчезваме.
— Добре тогава.
„Удивително“ — помисли си Кели петнадесет минути по-късно. Има толкова неща, които са пред очите на всички, но никой не ги забелязва. Колко пъти бе минавал през тази частна града, без да спира и да вижда нищо. От друга страна, години наред животът му бе зависел от забелязването на всичко. На всеки клон, на всеки птичи крясък, на всяка следа в калта. Но Джон бе минавал стотици пъти оттук, без да забележи нищо, защото тази джунгла бе различна, с по-други правила на играта. Една част от него махна с ръка и каза: „Да не би да си очаквал нещо друго?“ Друга част забеляза, че тук винаги е имало опасности и той ги е подминавал, но признаците не са били толкова очевидни, колкото би трябвало да бъдат.
Обстановката бе идеална. Тъмнина, подпомагана от мрачното облачно небе. Единственото осветление идваше от малкото на брой нощни лампи. Те хвърляха светлите си кръгове върху едновременно пустите и оживени тротоари. Минувачите идваха и си отиваха. Повечето бяха скромни хора — поне на външен вид, — със забит в земята поглед, който моментално убиваше всякакво любопитство. Това напълно устройваше Кели, тъй като той обикаляше уличките и постоянно се оглеждаше. Не всички улични лампи светеха. Той се зачуди дали това се дължи на немарливостта на работниците, или пък бе идея на местните „бизнесмени“. „Вероятно истината е някъде по средата“ — реши Кели. Хората, които завинтваха крушките, сигурно не печелеха бог знае колко и една двадесетачка сигурно можеше да ги накара да работят по-бавничко или пък да не завиват крушките докрай. Във всеки случай липсата на достатъчно светлина придаваше желаната атмосфера. Улиците бяха тъмни, а Кели бе приятел с тъмнината.
„Кварталът е толкова… тъжен“ — каза си той. Навсякъде се виждаха опустели витрини на магазинчета, които сигурно някога са били семейни бакалници. Те бяха унищожени от супермаркетите. По разнебитените тротоари се виждаха всякакви отпадъци. Живееха ли хора тук? Кои бяха те? Какво правеха? За какво мечтаеха? Със сигурност не всички бяха престъпници. Дали се криеха през нощта? И ако да, то какво правеха през деня? В Азия Кели бе научил следното: ако дадеш едната част от деня на врага, той ще се укрепи и ще поиска още, защото денонощието има двадесет и четири часа. На врага не трябваше да се дава нито време, нито място, въобще нищо, от което може да се възползва. От подобни грешки можеше да се загуби цяла война. А тук определено имаше война и победители в нея не бяха силите на доброто. Осъзнаването на факта го порази. Кели вече бе виждал как се води изгубена война.
Когато премина през територията на пласьорите, Кели видя, че те са разнородна група. Държанието им издаваше увереност. В тази част от денонощието те бяха господари на улицата. Помежду им сигурно имаше конкуренция. Отвратителен Дарвинов процес, който определяше правата върху различните части от тротоара или пък привилегията да стоиш пред този или онзи счупен прозорец. Но както става с всички подобни съперничества, нещата скоро щяха да се стабилизират и бизнесът да потръгне. Защото в края на краищата целта на конкуренцията бе бизнесът.