Той погледна Пам. Тя изглеждаше добре, макар и малко напрегната. Хората вън от колата бяха опасни, но не и за тях двамата. Джон се стараеше да остане невидим. Да обикаля пресечките из „търговската“ част, без да привлича внимание. Кели си каза, че добре разбира опасностите. Той търсеше признаци на оживление, без да проявява такова. Ако някой го наблюдаваше упорито, той щеше да забележи. А освен това колтът все още лежеше между краката му. Колкото и заплашителни да изглеждаха тази отрепки, те бяха нищо в сравнение със северновиетнамците и виетконгците, които бе виждал. Те бяха добри, но не по-добри от самия него. Но тези улици се разхождаше опасността, но в много по-малко количество от тази, която вече бе преживял.
На петдесетина метра от тях се виждаше един пласьор с копринена риза, която сигурно някога е била кафява. Слабото осветление правеше определянето на цвета почти невъзможно, но материята със сигурност бе коприна. Тези негодници явно обичаха да се контят. Не им стигаше това, че нарушават закона, нали? О, не, те трябваше да покажат на всички, че не им пука от нищо.
„Тъпо — помисли си Кели. — Много е тъпо да привличаш вниманието по този начин. Когато вършиш опасни неща, обикновено прикриващ самоличността, присъствието си и винаги си оставяш поне един изход за бягство.“
— Удивително е, че се отървават безнаказано — прошепна на себе си Кели.
— А? — обърна глава Пам.
— Толкова са глупави — махна Кели към пласьора на ъгъла. — Дори и ченгетата да не правят нищо, какво ще стане, ако някой реши да… Та те носят пари в себе си, нали?
— Може би хиляда или две хиляди долара — отвърна Пам.
— А ако някой се опита да го ограби?
— Случва се, но той носи пистолет, а и ако някой опита…
— Ааа… момчето във входа?
— Той е истинският пласьор, Кели. Не знаеше ли? Онзи с ризата му е само помощник. Именно човекът във входа извършва истинската… как се казваше?
— Сделка — отвърна сухо Кели.
Беше пропуснал да забележи нещо. Гордостта бе притъпила проницателността му. „Лош навик“ — смъмри се той.
— Точно така — кимна Пам. — Виж… виж го сега.
Едва сега Кели проследи цялата сделка. Един човек с кола — „пак някой от покрайнините“, помисли си Кели — подаде парите (това си беше чисто предположение, тъй като Джон не виждаше нищо). Когато колата потегли, човекът с шикозната риза прекоси тротоара и в сенките, където Кели не виждаше добре, парите отново смениха притежателя си.
— Сега разбирам. Помощникът носи наркотиците и прави сделката, но дава парите на шефа си. Той от своя страна пък е въоръжен и внимава да не се случи нещо непредвидено. Не са чак толкова тъпи, колкото си мислех.
— Достатъчно хитри са.
Кели кимна и отново се наруга, че е направил най-малко две грешни предположения. Но в крайна сметка разузнаването бе точно за това.
„Да не се отпускаме толкова — каза си Джон. — Сега знаеш, че отсреща има двама лоши типове, единият от които е въоръжен и добре прикрит в онзи вход.“ Той се настани в седалката и очите му отново зашариха в търсене на опасност и признаци на раздвижване. Истинската цел трябваше да бъде онзи във входа. Набеденият за помощник беше просто свръзка, едва прохождащ в бизнеса, който сигурно получаваше само трохи или работеше на комисионна. Врагът бе онзи, когото едва виждаше. Това напълно отговаряше на утвърдения от времето модел, нали? Кели с усмивка си спомни за един политофицер от северновиетнамската армия. Тогава операцията дори си имаше кодово име. ХЕРМЕЛИНОВО ПАЛТО. След като със сигурност бяха установили, че това е техният човек, го дебнаха четири дни, за да изучат навиците и да изберат най-добрия начин за очистването му. Кели никога нямаше да забрави изражението на виетнамеца в момента, когато куршумът прониза гърдите му. После се наложи да пробягат три мили до укритието, докато северновиетнамският отряд за бързо реагиране се насочи в друга посока, заблуден от пиротехническите ефекти на Кели.
Какво щеше да направи, ако човекът в сянката бе целта му? Как точно щеше да извърши всичко? Умствената гимнастика бе увлекателна, а чувството, което носеше — божествено. Чувстваше се като орел, който кръжи и наблюдава. Като хищник на върха на хранителната верига, който не е гладен и просто оглежда обстановката.
Той се усмихна и не обърна внимание на предупрежденията, изпращани от тренираната в битките част от мозъка му.
Хмм. Онази кола преди му бе убягнала. Тя бе мощна — „Плимут роудрънър“ — и червена като захаросана ябълка. Намираше се на около половин пресечка от тях. В нея имаше нещо странно…